— Джорджи, ще дойдеш ли довечера на откриването на „Чампейн Шарлот“? — пита Брет, шеф на творческия отдел.
— Там съм. — Усмихвам се.
С колегите и колежките сме на едно и също стъпало в служебната йерархия. Успехът на всеки от нас зависи от работата на другите, ето защо често (при необходимост не-искрено) взаимно се хвалим и подчертаваме възхищението си от способностите на този или онзи колега. Накратко, взаимоотношенията ни се подчиняват на максимата „Бъди приятел с враговете, за да не ти забият нож в гърба.“ Хей, да не си помислите, че не ги харесвам, тъкмо напротив — те са умни, тактични, сексапилни и безкрайно самоуверени. Функционират като хомогенна маса — ако някога са били самостоятелни личности, индивидуалността им отдавна е заличена. В рекламния бизнес те са еквивалентът на момчешка попгрупа. Наистина ги харесвам. Обаче им нямам доверие. От опит знам, че сантименталността не е предимство.
— Джорджина, ако обичаш, прочети този доклад. По възможност искам мнението ти преди края на работното време. — Дийн, административен директор и шеф на екипа, слага дебелата папка върху купа документи, които нося.
— Разбира се. — Усмихвам се още по-широко, което е почти невъзможно. Страхувам се, че лицето ми ще се разполови. Дийн е американец, ето защо, като разговарям с него, се старая да произнасям думите като заселник от Дивия запад.
Моята длъжност в агенцията е началник-отдел „Новаторски инициативи“. Дейността на всяка рекламна агенция се състои в хвърляне на прах в очите, това е и причината за високопарните, неясни названия на отделите. Не отричам, че приносът ми към дейността на фирмата е важен и че понякога работата ме въодушевява (например когато разговарям с „ловците на глави“), но титлата ми е заимствана от Щатите. Ако не работех в американска агенция, вероятно длъжността ми щеше да бъде „завеждащ новите пазари“. Само че става въпрос за фирма, в която чистачките са „отговорнички по индустриалните отпадъци“, а лелката, дето раздава храната в стола, е „отговорничка по осигуряване на витамини и протеини“.
В общи линии работата ми се свежда до поддържане на личните връзки и четене на вестници, годишни отчети на предприятия и така нататък, за да открия компании, които не присъстват на рекламния пазар, но се поддават на убеждението да рекламират, както и „тлъстата плячка“ — фирми, които влагат в рекламата купища пари, ала ги дават на конкурентна агенция. После сформирам екип, с който изготвяме стратегически план за привличане, убеждаване, примамване и съблазняване на въпросните фирми да се разделят с крупни суми в замяна на надеждата да им съдействаме да натрупат още по-големи пари, които пак ние ще им помогнем да изхарчат. Страхувам се да не ви прозвучи самохвално, но смятам, че съм родена за тази работа. Внушавам си, че допринасям за справедливото разпределение на благата.
Ала в моменти на самокритика си давам сметка, че това е доста недостоен начин за изкарване на прехраната.
— Искаш ли поничка, Джорджина? — пита Джулия, която е моя заместничка, а извън службата ми е приятелка.
Поклащам глава, подхвърлям баналната фраза: „Един миг изкушение ще ти струва цял месец лишение.“ Продължавам да се усмихвам, а мислено изчислявам колко калории и мазнини се съдържат в една поничка. Джулия хвърля сладкиша в кошчето за смет — мамка му, защо я видях! Сега цял ден ще си представям как прекрасната поничка се гуши на дъното на кошчето. Непокътната. За миг усмивката ми помръква.
Обикновено всяка сутрин устремно влизам в службата и от първия миг съм готова да доказвам предимствата на определена марка белина за тоалетни и да обсъждам дали е по-уместно да рекламираме нова газирана напитка като „освежаваща“, или „задоволяваща жаждата“. Обаче днес съм изтощена, скапана, смазана. Чувствам се като използвана торбичка за кошче за смет — толкова ми е гадно. Имам страхотно главоболие, повдига ми се. Представете си кошмарен махмурлук, съчетан с най-ужасните менструални болки, и може би ще разберете как се чувствам. Най-важното обаче е никой да не разбере за състоянието ми. Най-сетне се добирам до моя кабинет. Тръсвам се на стола, облягам глава на бюрото. Обикновено по цял ден не сядам; първо, така внушавам респект и на колегите, и на клиентите, второ, полезно е за прасците. Само че днес изобщо не ми е до тези номера — смазана съм от умора. Без да вдигна глава, започвам да ровичкам в най-горното чекмедже, което съдържа моите „средства за спешни случаи“. Резервен чорапогащник, с който заменям онзи, на който се е пуснала бримка, безцветен лак за нокти за залепване на бримката на резервния чорапогащник. Лепило, което използвам за бримките, ако не мога да развинтя капачето на шишенцето с лака. Четка за зъби, ментолови таблетки за освежаване на дъха, гребен, козметика на фирмата „Бутс 17“ (ако оставя по-скъпи козметични продукти, сто на сто някой ще ги свие), пиличка за нокти, пинцет, резервна батерия за мобилния телефон, модем, валута на шест държави в монети на стойност около двайсет паунда, писалки, моливи, ластичета, кламери, визитни картички и опаковка аспирин. Посягам към кутийката, прочитам указанията, отпечатани отзад и установявам, че не бива да пия аспирин.