Очевидно Хю е научил, че на охранителите от „Кю енд Ей“ е било наредено да ме изведат от сградата. Обзалагам гс, че слухът за случилото се вече е плъзнал из рекламните агенции в целия град. Хората в нашия бизнес поначало обичат клюките, а събитие от подобен мащаб е било широко коментирано. Подозирам, че днес следобед компютрите на работещите в Уест Енд са били задръстени от клюки, предавани по електронната поща.
Уволнена съм. Защото съм откраднала проект на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“. И то не кой да е проект, а „Скорост“, както закодирано го наричахме. Откраднала съм го отХю.
— Къде си? — провиква се Хю.
Стряскам се, макар че гласът ми е познат. А може би именно заради това. „Как можа да ми го причини? — питам се за милионен път. — Как можа да повярва на обвиненията срещу мен? Как можа да ме предаде като същински Юда?“
— Защо го направи? — питам.
— А ти защо открадна идеята ми?
— Наистина ли го вярваш?
— А какво друго да мисля?
Все едно ме поразява гръм, глътвам си езика, само успявам да просъскам:
— Мръсник! — Толкова съм вбесена, че едва след няколко секунди се овладявам достатъчно да добавя: — Вероломен предател! Долен мръсник!
— Нима твърдиш, че не си чела документацията ми по проекта?
— Разбира се, че не съм! Не е за вярване, че ме подозираш.
— Опитах се да ги убедя, че е малко вероятно.
— Малко вероятно ли? — изкрещявам. — Даващ ли си сметка, че с тази фраза си подписал смъртната ми присъда? Защо не отрече категорично?
— Не можех да си кривя душата, Джордж. Спомняш ли си, че донесох вкъщи папката с документацията, ти дори се върна да я вземеш, когато потеглихме за Уелс? Освен това би могла да прочетеш файловете в компютъра ми.
С нечовешко усилие се въздържам още в този миг да го изхвърля като мръсно псе. Гневът ми е дал Херкулесови сили, като нищо мога да хвана за яката подлеца и да го прогоня завинаги от живота си. Но не го правя, а си поемам дъх в буквалния и в преносния смисъл:
— Да изясним нещата. Франк Робсън е показал на твоя шеф проекта, с който „Кю енд Ей“ спечели конкурса — според мен доста некоректна и непрофесионална постъпка.
— Двамата са много гъсти. Може би затова шефът смяташе, че поръчката ни е в кърпа вързана.
Едва сега разбирам защо Хю е прибързал да даде интервю за „Кампейн“. Ама че глупак! Повече от всеки друг е наясно е, че в този бизнес личните взаимоотношения нямат тежест.
— После твоят началник ти е показал проектите, а ти си заявил, че идеята е твоя, така ли? — продължавам. Трябва да разнищя докрай проклетата история.
— Да. Веднага ги познах. — Хю си налива уиски, сяда срещу мен, невъзмутимо премята крак върху крак; изглежда, изобщо не го е грижа за съдбата ми.
— Само че проектите не са твои! — избухвам.
Той отваря куфарчето си, оставя на масичката скици на джобно ножче и телефон. Признавам, че концепцията много прилича на онази, с която нашата агенция „спечели“ рекламодателя. Разумът ми е позамъглен от гнева, но със задоволство отбелязвам, че въпреки сходството на идеите проектът е много по-слаб от този на „Кю енд Ей“. В нашия клип джобното ножче не беше обикновено, а швейцарско, и вместо телефон имаше мобилен апарат за връзка с Интернет. Концепцията на Хю е „беззъба“ и „постна“, липсва дори намек, че тази кола е като оная работа на расовия жребец.
— Скиците бяха в папката с документите, върху които работих в Уелс — повтаря той. — Трябваше да призная, че си имала достъп до информацията.
— Никога не съм виждала тези скици! — упорствам аз.
— Е, нямаш друг избор, освен да се придържаш към тази версия.
— Не е версия, а самата истина! — изкрещявам.
— Не те обвиних в кражба пред съвета на директорите.
— Божичко, колко си благороден!
— Само казах, че си много амбициозна и предложих Франк да попита „Кю енд Ей“ чия е идеята за клипа.
Разбира се, след спешното разследване се е разбрало, именно аз съм „внедрила“ в творческия отдел концепцията за рекламата, която спечели всеобщото одобрение.
Брет, който доскоро се фукаше, че екипът му е причината за успеха, на бърза ръка се е отказал от авторството, щом е разбрал, че играта загрубява. Не го обвинявам, тъй като е казал самата истина — именно аз по заобиколен път натрапих концепцията на колегите от творческия отдел. Обаче ми стана криво, задето е стигнал дотам да заяви, че поведението ми е било необичайно, защото по принцип не съм страдала от излишна скромност. Казал още, че внедряването на откраднат проект в неговия отдел е най-яркият пример за фирмен шпионаж. Никой няма да признае, че този начин на работа е обичайна практика в рекламния бизнес. Подобно признание ще разруши основите на цялата индустрия.