Представям си как са се развили събитията. Рекламодателят надушва „хитроумната измама“ и заплашва да развали договора с „Кю енд Ей“. Дийн ме уволнява, за да го умилостиви. Наглед сложна верижна реакция, но ако я проследя до възникването й, ще се уверя, че катализаторът е недоверието на Хю към мен.
Ала идеята наистина беше моя. Не съм я заимствала. Сигурно е съвпадение. С Хю живеем заедно, имаме еднакви вкусове, дори мислим еднакво. Няма друго обяснение. Няма! Изведнъж виждам светлинка в тунела.
— Трябва да гарантираш за мен, Хю. Да заявиш, че за нищо на света не бих надникнала в документацията ти. Обясни на твоя шеф, на Франк, Дийн… на всички, че и на двама ни е хрумнала една и съща идея, макар да сме работили независимо един от друг.
Светлинката се оказва мираж.
— Не мога, кифличке. — Той се обляга назад и се втренчва в тавана. В гласа му не долавям нито нотка на разкаяние. — Няма да ми повярват. Ще си помислят, че се опитвам да те защитя.
„Не и ако те познават“ — казвам си.
Настъпва напрегната тишина — безпогрешният звук на пропукваща се връзка. Обидата и липсата на доверие са оставили незаличими дири.
— Не се тръшкай, Джордж. Прощавам ти.
Само че аз никога няма да си простя. Толкова съм вбесена, че си глътвам езика. Хю с основание приема мълчанието ми за съгласие.
— Искаш ли малко уиски? — подхвърля. — Не, разбира се. Извинявай. Е, аз ще си налея още едно, ако не възразяваш.
Не възразявам. Безразлично ми е.
Безразлично ми е!
За пръв път от четиринайсет години пада пословичната завеса пред очите ми.
Безразлично ми е. Животът с Хю е загубил очарованието си, все ми е едно дали ще бъдем заедно.
Той си налива уиски, отново сяда на креслото, взима дистанционното, започва да сменя каналите; очевидно смята, че сме приключили разговора. Взирам се в екрана, но не чувам нито думичка. Дори натрапчивият шум от уличното движение сякаш е приглушен и далечен. Извръщам поглед към Хю. В много отношения той е същият като преди четиринайсет години. Божествено красив е. Строен, висок и атлетичен. Големите му очи, драматично подчертани от изписани вежди и дълги ресници, са все така яркозелени. Косата му още е руса — не мога да си представя, че бял косъм ще има нахалството да се промъкне сред буйната му грива. Чертите му още са като издялани с длето, дори с течение на времето са станали по-деликатни — изпъкналите му скули и кнадратната челюст безсъмнено са като на древногръцки Бог.
Но ще ви издам една тайна. Ако го опознаете, горчиво ще се разочаровате.
Ставам, отивам в банята, откъсвам голямо парче тоалетна хартия, шумно издухвам носа си, без да ме е грижа, че звукът е неприятен. Взирам се в огледалото. Изобщо не изглеждам като по времето, когато се запознах с Хю — тогава бях пълничка и жизнерадостна. Не съм и каквато бях бях по това време миналата година — слаба и изнервена. Отражението в огледалото е на разплута бременна жена без венчална халка. В един миг ми става ужасно мъчно за нея. През последните девет месеца е загубила либидото, амбициите работата си, станала е безформена. Току-що е прозряла, че никога не е притежавала идентичност, че не желае любовника си и не иска да живее в свят, в който е по-добре да умреш, отколкото да носиш дрехи с по-голям номер от трийсет и шест. Господи, колко е жалка! Изглежда капнала от умора, лицето й е подпухнало и пъпчиво, очите — зачервени от плач. Отгоре на всичко май са започнали да й никнат мустаци. Не й остава друго, освен да изпадне в истерия, ала няма да го направи. Няма да запали цигара, нито пък ще хапне бисквита с парченце сирене. Няма да се натъпче с пица, защото е вредно за детето й. Ясно си дава сметка, че то е спасителният пояс, който ще й помогне да оцелее след катастрофата.
— Осъществихте ли рекламата с джобното ножче и телефона? — провиквам се през вратата.
— Не, отказахме се. В крайна сметка направихме страхотен клип, на който се вижда как колата се движи с голяма скорост по…
— Шосе в Швейцарските Алпи.
— Точно така.
— Кофти избор — промърморвам.
Усмихвам се на бременната жена в огледалото, тя също ми се усмихва. И тя като мен разбира колко комично е положението. Усмивката й е толкова широка, че сякаш разполовява лицето й.
И знаете ли какво? Ако я оценяваме по десетобалната система, тя е единайсетица.
Аз съм единайсетица!
Едва сега осъзнавам, че Хю не е чак толкова голям професионалист, иначе щеше да се досети, че идеята с колата по стръмните пътища на Швейцарските Алпи е експлоатирана до припадък. За пръв път наистина вярвам, че „Кю енд Ей“ спечели конкурса заради по-добрата концепция, не защото пуснах газове. Ако пожелая, ще си намеря друга работа, защото наистина съм способна. Ще получавам голяма заплата, ще имам служебна кола, сметка за посрещане на служебни разходи и солидна здравна осигуровка. Дори и друга безплатна карта за автомат, който приготвя отвратително кафе.