Май ще е по-реално да опиша всеки друг обикновен ден.
Днешния например. Мразовит януарски следобед е. Сменям пеленката на Самюъл, слагам в голяма чанта всичко необходимо за него, после с колата отиваме до Хайд Парк. Паркирам близо до входа, слизам, прегръщам сина си, двамата вървим по алеите, кръстосваме неуморно. Спираме само когато запръсква студен дъжд или да изпия чаша горещ шоколад. Отминаваме естрадата за духовия оркестър, която сега изглежда печална и изоставена; струва ми се, че се пренасям в друг свят; изведнъж изпитвам желание да се прибера вкъщи и да почета роман на Джейн Остин. Което, разбира се, ще си остане неосъществена мечта — налосле дък нямам време да прочета разписанието на автобуса, камо ли книга. Ако случайно имам малко свободно време, гледам да поспя. Тръгвам покрай Раунд Понд, непрекъснато говоря на Самюъл, показвам му патиците и гълъбите, въпреки че още е много малък да им се порадва. Обещавам да го доведа тук през лятото, когато в парка гъмжи от щастливи хора. Той се усмихва и гука, ала това не е признак за свърхинтелигентност, защото реагира по същия начин на всичко, което му казвам; вероятно ще се усмихне и ще загука, ако обявя, че ще го заведа на Оксфорд Стрийт в час пик, когато стават най-големите задръствания.
Снова напред-назад, обикалям, без да спра нито за миг, топло ми е, въпреки че студът е кучешки и вече се смрачава.
Спирам до една скамейка, проверявам дали няма да се насадя я на залепена дъвка, я на курешка, после сядам да наблюдавам как дневната светлина се предава пред набега на сумрака. Забелязвам, че Самюъл е повърнал, макар че през последните два часа не съм го кърмила, нито съм го подхвърляла като топка. Изравям от огромната чанта няколко хартиени кърпички, избърсвам устничките му, одеялото и палтото си. Наоколо няма жива душа, само от време на време минават по някой бездомник или чиновници, които бързат да се приберат у дома. Кимам им с усмивка, ала никой не ми се усмихва. Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам. Животът ми се преобрази, но непрекъснато трябва да си напомням, че хората около мен не са претърпели подобна метаморфоза. Например онази дама със скъпо спортно палто не ме забелязва; аз съм само жена, прегърнала бебе, следователно не заслужавам внимание. Ала тя вероятно не познава и вкуса на чипса. Случва се край мен да притича майка, тикаща пред себе си спортна количка. Дечицата без изключение са грозни, уморени и мърляви. Поне така ми изглеждат. За родителките си вероятно са като чаровните хлапета от рекламите за плюшени играчки. За разлика от самоуверената делова дама тези жени ми кимат и се усмихват. Някои дори спират и питат на колко месеца е бебето ми. Понякога, докато разхождам Самюъл в парка, се запознавам с майка, с която сигурно щяхме да се сприятелим, ако имах време да отидем на кафе и да си поговорим. Разбира се, засега свободното време е химера, обаче ми е приятно да фантазирам. Знам, че през пролетта, когато Самюъл може би ще ми позволи да поспя повече от три часа на нощ, отново ще се срещам с приятели. Разбира се, свършено е с предишния ми безметежен живот, когато единствената ми грижа беше как да поддържам формата си и да бъда в крак с модата. Изобщо не съжалявам, във въображението ми се редуват картини от розовото бъдеще — например как ще си устройваме пикници и ще похапваме ягоди със сметана. С нетърпение очаквам пролетта и по друга причина — назначена съм в компания за маркетингово проучване в Батърси, договорих се с шефовете да работя само четири дни в седмицата.
Самюъл надава пронизителен писък, с което недвусмислено заявява, че съм пропуснала часа, в който очаква да извадя гърдата си, за да му осигуря вечеря. Случва се наистина да пропусна „свещения“ час, но поне вече зная какво означава непримиримото пищене. Опитвам се да го усмиря, като му давам различни играчки, докато обмислям дали на бегом да се върна при колата и да търпя писъците му, докато стигнем мястото, на което съм я паркирала, или да го накърмя веднага. Вече е на пет месеца, ала още допускам грешки… винаги ще се намери нещо, което не съм направила както трябва. Обаче имам прогрес — вече знам, че грешките ми няма да доведат до непоправими последствия. Не съм съвършена, но не съм и некадърна. Докато разкопчавам палтото си, обмислям как да се добера до гърдата си, без да наруша благоприличието. Между другото, циците ми също промениха формата си. Онзи ден със задоволство констатирах, че също като преди не се поддават на земното притегляне.
Въпрки че никога няма да бъдат стегнати като навремето.
Самюъл започва да суче, писъците му стихват. Вдигам поглед, забелязвам млада жена с количка, която тича по алеята. Гордо се усмихва, първо на бебето си, после на мен. Аз също се усмихвам. Размяната е като таен код на съмишленици. Усмивките ни изразяват пълно изтощение, съчетано с неугасимо въодушевление, смесица са от недоумение и почуда. Усмихвайки се, признаваме, че дните ни са безкрайни битки с изцапани пеленки, повръщано и мръсни ръчички, ала с всеки изминал ден ставаме по-чисти, по-достойни… ако щете, по-възвишени.