Защото съм бременна.
Насилвам се да мисля за пеперуди и за прясно изстискан портокалов сок, ала за втори пореден път методът на „хубавите представи“ се проваля с гръм и трясък. Всъщност въпросният метод е пълна глупост. Още повече ми призлява, мъчи ме вълчи глад. Почти съм сигурна, че ще ми мине, ако изям поничката, която е в кошчето. Но още сега. Сега! Сега! Нямам време да отскоча до магазина и да си купя друга. Трябва да е поничката, която е в кошчето, и то на мига! Забелязвам, че Джулия стои до скенера, което означава, че поничката е неохранявана. Стрелвам се към бюрото й като Джеймс Бонд на ролери, измъквам сладкиша, пъхвам го в една папка, укривам се в моя кабинет, който за щастие е с врата — екстра, която получих с поредното повишение заедно с луксозното дървено бюро и безплатните купони за химическо чистене, — и го изгълтвам на три хапки. Представяте ли си, за пръв път от дванайсет години вкусвам тестено изделие! Операцията в стил „Агент 007“ ми отнема около четири секунди. Приблизително още толкова време се чувствам добре, после повръщам в бялото кошче, което е за хартиени отпадъци. Едва ли онзи, който го е поставил, си е представял какво ще изхвърля за рециклиране. Изнасям го пред вратата, но подозирам, че цял ден в стаята ще мирише на повръщано.
Унижението е зашеметяващо.
Преди да напръскам с освежител за въздух, телефонът зазвънява. Вдигам слушалката. Някакъв клиент се интересува дали предлагаме рекламни пакети. На втора линия също ме търсят, задават ми въпрос за релативните акции, ненадейно Джулия се озовава до мен, поднася ми за подпис куп документи — разписвам ги, като едновременно ги преглеждам и говоря по телефона. Като по чудо на бюрото ми се появява чаша кафе. Притискам слушалката към рамото си, отпивам глътка от ароматната течност. Приключвам разговора с клиента, който иска да ни възложи маркетингово проучване на мнението на тийнейджърките за дигиталната телевизия, ала тъкмо когато затварям телефона, той отново зазвънява. Крайниците ми са натежали като олово, действат в тяхна си часова зона, отказвайки да се движат в крачка със съзнанието ми, което се тътри като изтощена кранта. Ако продължава така, няма да издържа напрежението, с което се характеризира ежедневието ми в агенцията. Изпивам на един дъх съдържанието на пластмасовата чашка с надеждата, че кофеинът незабавно ще ми подейства.
Отврат!
— Джулия, от друго място ли взимаш кафето?
— Не, все си е онова, старото.
Късата коса на Джулия е оформена в странна прическа със стърчащи кичури, подхождаща на слабички момичета, към които тя определено не спада. Обаче иди й го кажи! Въобразява си, че е изящна като елфида. Завиждам й за неоснователното самочувствие. Странно е, че грозновати жени стават почти красиви, щом повярват, че са привлекателни. Други пък, например Сам, са адски готини, само че не го вярват. Аз не спадам нито към едните, нито към другите, а съм някъде по средата. Каже ли ми Хю, че „изгледам добре“, се чувствам като първа красавица и на драго сърце бих се изправила по бикини до Мис „Свят“. Ала когато той не забележи новата ми дреха, започвам да си мисля, че съм най-голямата грозотия. Разбира се, давам си сметка колко е откачено. Във всички наръчници от типа „помогни си сам“, които съм чела, яростно се заклеймява прекалената зависимост от мнението и похвалите на околните. Накрая ми писна и подарих книгите на една благотворителна организация.
Всяка седмица Джулия сменя цвета на косата си — тази седмица е избрала лилавата гама. Предполагам, че сметката й при фризьора възлиза на няколко хилядарки годишно. Джулия има грамадни кафяви очи (толкова спокойни, че чак са безочливи), които подчертава с модни квадратни очила „Калвин Клайн“ с жълти стъкла. Не съм сигурна дали наистина е късогледа, или очилата са само моден аксесоар. Почти винаги носи прилепнали маркови тениски с идиотски надписи от рода на „Бъди див с мен“, отпечатани на гърдите. Джинсите и маратонките й са купени в Щатите и са по последния писък на модата. Джулия неизменно изглежда прекалено спокойна, дори отегчена. Но е много готина. Подозирам, че харчи за дрехи деветдесет процента от заплатата си, останалите десет пръска за вестници и модни списания. Баща й плаща наема й, „приятелите“ й я водят насам натам и я черпят с алкохол; тя изобщо не се храни. Много бързо се отегчава, затова фразата „все си е онова, старото“ е най-употребяваната в речника й. Чувала съм я да я използва за дреха, която е купила преди петнайсет минути, или за човек, с когото се е запознала преди малко. Според мен това й качество свидетелства за двуличие — дежурният отговор не ме дразни, ала се съмнявам в искреността й.