— Сигурна ли си, че не си го взела от автомата?
— Естествено. Известно ми е, че не пиеш друго освен двойно еспресо от марката „КафеКафе“. Въпреки че предсказуемостта ти по отношение на тези незначителни подробности ме изненадва.
До този момент целият ми живот е преминал под знака на несигурността, ето защо придържането към една и съща марка кафе е от особена важност за мен.
— Че какво му е на кафето? — продължава тя.
Намръщвам се:
— Горчиво е и мирише особено.
Защото съм бременна.
Разбира се, изобщо не бива да пия кафе, но това е друга тема. От необходимостта да обяснявам непостоянството на вкусовите си брадавички ме спасява поредното истерично дрънчене на телефона, в същия момент чувам сигнала за съобщение на мобилния апарат. Почти съм сигурна, че едно и също лице прави отчаяни опити да се свърже с мен.
— Здрасти, аз съм. Имаш ли време да поговорим?
Отговарям отрицателно, обаче тя не ми обръща внимание.
Не ми се ще да останете с погрешно впечатление — много я обичам; като си спомня майтапите, които правеше през първата ни седмица във фирмата, ме напушва смях, но и се просълзявам. Обаче тъпият й подход към мъжете направо ме влудява. Хич не й пука, че може би съм затрупана с работа (което е съвсем обичайно), че съм бременна и се чувствам като в кучи задник (което е нещо ново) — подхваща същия разговор, който през последните тринайсет години водим няколко пъти месечно. Всъщност не е разговор, а безкраен монолог, изпълнен със самосъжаление, задето вече е почти трийсет и пет годишна и че „половината й живот е отминал“. Изтъквам, че през двайсет и първи век се очаква значително увеличаване на продължителността на живота, че тя спокойно може да изкара до деветдесет години… Сам ме прекъсва с твърдението, че дълголетието е истинско мъчение, след като най-хубавите ти години са отминали, след което изрежда примери в доказателство на твърдението си; съпоставя пързалянето с ролери с придвижването с две патерици, стегнатия бюст с увисналите цици, живота в университетско градче и в старчески дом. Разбира се, има право, аргументите й са солидни, ала търпението ми е на изчерпване. Сам не страда от смъртоносна болест или слабоумие, апартаментът й не е изгорял при пожар, дори не си е счупила нокът, мамка му! Причината за отчаянието й е „все онази, старата“, както би се изразила Джулия. Снощи имала среща с някого, но въпросният не се явил. Животът й е свършен.
Надявам се, че мълчанието ми е по-страшно от упрек. Сам знае, че я смятам за жалка. И тя мисли същото за себе си — обичам я именно заради откровеността й и трезвата й самооценка; всяка жена на нашата възраст се преструва, че й е хубаво да бъде неомъжена.
Разбира се, първоначалният й план за живота напълно се е провалил. Според него Сам вече би трябвало да е съпруга на енергичен служител в голяма корпорация, който с гръм и трясък се изкачва към върха на служебната йерархия. Би трябвало да има момченце и момиченце — съответно тъмнокосо и русокосо; да живее в голяма къща в предградията с грамадна градина и дори плувен басейн, да участва активно в дейността на Родителско-учителското дружество, да кара ландроувър… Да продължавам ли?
Онова, което прави в момента — лежи под завивката без мъж, само с кутия хартиени носни кърпички, ми е ужасяващо, потискащо познато. Не само че е забравила досегашни си постижения (вече е младши съдружник в известна консултантска фирма, плувала е с делфините край бреговете ни Южна Африка, може да управлява хеликоптер, скачала е с бънджи, притежава зелено Ем Джи), ами е готова да ги жертва, само и само да бъде заобиколена от снимки в сребърни рамки, доказващи успеха й като съпруга и майка. Не ми хрумват сърдечни думи за утешение, затова прибягвам към клишето:
— Каквото и да се е случило, не казвай, че искаш да умреш.
Сам плачливо възкликва, че явно съм работила прекалено дълго в рекламна агенция, щом си въобразявам, че ще я залъжа с подобни бабини деветини. При което ме напушва смях — та нали именно нейната реч е изпъстрена с клишета от рода на „Бързай бавно“, „Една птичка пролет не прави“, „Всичко, дето лети, не се яде“ и прочие дълбокомислия. Разбира се, не мога да й кажа, че отчаянието й се набива на очи като модел на Вивиан Уестууд, а за мъжете миризмата му е по-натрапчива от тежкия аромат на „Пойзън“, макар че е самата истина. Освен това унижението да ти вържат тенекия е несравнимо с унижението от мириса на повърнатата (открадната!) поничка, който се е утаил в кабинета ми. Ще ми се да й съобщя, че съм бременна, но не знам как да й го кажа. Навремето споделяхме абсолютно всичките си преживявания — влюбвания и разлюбвания, победи и загуби, неочакван късмет, неудовлетворително чукане, усещане за параноя.