Ала сега не намирам подходящите думи.
Сигурна съм как тя ще възкликне, че новината е прекрасна, което и аз си го знам. Хю е на същото мнение. Но чакам да го почувствам, по-точно да го почувствам за повече от деветдесет последователни секунди. Скоро ще ме обземе въодушевление, нали така? Ще започна да се прехласвам пред бебешките чорапки в „Гап“. Питам се дали вървят с указания как да ги обуеш на миниатюрното краче. Всичко е толкова ново и неочаквано, че не съм имала време да го обмисля и да реагирам подобаващо.
Признавам, че робувам на условностите.
Чета модните списания и фанатично спазвам съветите за поддържане на маникюра, за свежа кожа, за лъскава и жизнена коса. Зная, че на полите с различни дължини подхождат различни обувки. Известно ми е какъв чорапогащник трябна да нося според случая. Зная какъв бакшиш да давам на таксиметровите шофьори, портиерите и сервитьорите във всяка европейска страна, Канада и Щатите. В състояние съм да говоря компетентно във връзка с всякакви избори, били те местни, национални или в друга страна. Всъщност имам изработени клишета, с които да участвам в разговор на каквато и да било тема — изкуство („Фантастично, завладяващо, неустоимо!“), храна („Великолепно, струва ми се, че усещам аромат на канела“), футбол („Много ми се ще отново да се превърне в семеен спорт“) и политика („Въпросът изисква задълбочено обсъждане“). Ако искате да знаете, мога да говоря и на други теми. Например притежавам богати познания за литературата от периода на ренесанса, за ранните произведения на Хелмут Нютон, за създаването на филмите за Пънч и Джуди. Изненадващо е колко малко трябва да знаеш, за да минаваш за ерудиран. Животът ми до този момент беше поредица от цели, които постепенно постигах. Винаги съм знаела в каква посока се движа — дори през дългите години, докато чаках Хю — твърдо бях решила да чакам, докато бъде свободен. Сама взех решението, изборът си беше мой. Винаги, неизменно, постоянно съм била господарка на съдбата си. Никога не греша. Не правя гафове, не допускам недоразумения… дори съм прекалено предпазлива. Като пример ще спомена, че даже не ми се е случвало импулсивно да си купя от разпродажба дреха, която после да не ми хареса.
А сега целият ми живот се беше преобърнал.
Отказвам се да споделя новината със Сам (не и по телефона), съветвам я да вземе душ, да се облече и да отиде на работа, преди да са забелязали отсъствието й. Обещавам да и се обадя на другия ден и бързам да прекъсна, за да не чуя как плаче.
6.
Някак си оцелявам до обедната почивка, макар часовете да ми се губят. Питам се дали за хората около мен съм същата Джордж. Може би. Което е странно — всъщност съм толкова по-различна.
По обяд отскачам до книжарницата и си купувам книга за младата майка — трябва да се ограмотя, защото познанията ми за бременността се свеждат само до това, че мензисът ми спира и ставам дебелака. Едва ли има по-голяма невежа от мен по този въпрос.
Мокрите лондонски улици гъмжат от хора, които се надяват да се възползват от последния ден на сезонните разпродажби. Наблюдавам ги как притичват от магазина до автобусната спирка в безплодни опити да се спасят от дъждовните капки. Само те се движат, иначе градът не дава признаци на живот — отчасти заради проливния дъжд, отчасти защото шофьорите на камиони отново протестират срещу нещо. Ако не греша, днес искат да бъде забранен вносът на сирене от Франция. Което според мен е напълно безсмислено.
По пътя към книжарницата ми се случва нещо странно. Кълна се, че никога, ама никога не съм виждала в Лондон бременна жена. Нито една, въпреки че живея тук дълги години. Но докато изминавам краткото разстояние между Голдън Скуеър и Пикадили, виждам три. Цели три! И две майки, които носят бебетата си в смешните ранички, наречени „кенгура“, плюс безброй жени с колички, в които се предполага, че спят бебета. Очаквам всеки момент Джеръми Бидъл, „господарят на скритата камера“, да изскочи иззад стълба за уличното осветление и да ми каже, че това е шега, че тромавите жени са статистки с възглавници на корема, за да ме заблудят.