Човекът с чантата се връща. Усмихвам се и от учтивост казвам:
— Дано не възразявате, нямаше друго свободно място.
Отново зачитам книгата за бременни, за да му покажа, че не възнамерявам да му досаждам с разговори и че седя до него по необходимост, не от желание да завържа запознанство.
Уводът гласи: „Независимо дали това е първата ви бременност, или очаквате второ, трето или четвърто дете (ужас!), моментът е много щастлив за вас. Невероятно изживяване е да усещате бебето в утробата си.“
Наистина е невероятно. И още: неприятно, нетърпимо и немислимо.
Излиза, че бременността не трае девет месеца, а почти десет… поне четирийсет седмици, което само удължава агонията. Пардон, исках да кажа „удължава невероятното изживяване“. Очевидно също като кралицата моят зародиш има два рождени дни — оплождане на яйцеклетката и същинското ми забременяване. На шеста страница вече ми се вие свят от думи като слуз и ендометрия.
— Всъщност възразявам — изтърсва човекът с чантата.
— Моля?
— Масата е заета. Приятелите ми ще дойдат всеки момент.
Стреснато вдигам поглед от книгата. Предполагам, че си измисля — прилича на самотен компютърен маниак, а единствените му приятели са виртуални, — но не мога да го нарека „лъжец“.
— Освен това седнах пръв — добавя той, превръщайки се от нахакан компютърен маниак в пелтечещ смотаняк.
И това не отговаря на истината, ала ми е толкова зле, че нямам сили да споря.
— Бъдете спокоен, ще стана, щом дойдат приятелите ви.
Искам да знаете, че подобна толерантност и склонност към компромис са нетипични за мен и нечувани за Лондон.
— Не. Настоявам още сега да освободите мястото — настоява жалкият мизерник и ми се пули с влажните си рибешки очи.
— Съжалявам, но няма къде другаде да седна. — Небрежно побутвам към него книгата за бременни, поизпъчвам корема си с надеждата той да забележи състоянието ми, да се засрами и да ме остави на спокойствие. Чувствам се отвратително, дори да искам, не мога да отпия нито глътка от млечния шейк. Изкушавам се да стана, защото мразя откачалките, но онази Джорджина, която знае правата си, отказва да отстъпи пред някакъв нещастник.
Въпросният нещастник носи очила, джинси и бежов пуловер. Козята му брадичка е доста рехава, да не кажа проскубана. Като го гледам, едва ли тежи повече от шейсет килограма. Интуицията ми подсказва, че е завършил география. Той чете „Гардиан“ и се преструва, че разбира вицовете в раздела, наречен „Детектив“. Обзалагам се, че веднъж седмично майка му посещава кварталната фризьорка, а баща му по цял ден виси пред телевизора. Нещастникът няма приятелка. Не е заплаха за мен. Казвам си, че няма да му обръщам внимание — ще изпия шейка и ще си тръгна. Ала той си е наумил друго.
— Ти си от проклетите мръсници, нали? — изтърсва.
Казва го на мен. На мен!
Живея в космополитен град, работя в рекламна агенция, свикнала съм с цветистия език. Зная какво разбира онзи под „проклети мръсници“. Шофьорите, които по време на неделните задръствания карат прекалено бавно; наперените хлапаци, които те изпреварват на светофарите; транспортни полицаи, които те глобяват за неправилно паркиране, въпреки че се връщаш при колата още докато пишат квитанцията. Очевидно включва и мен в тази категория. Само че не мога да му отвърна. Знам, че ако проговоря, ще го обсипя с ругатни, от които дори моряк би се засрамил.
Или ще се разплача.
Истерично.
С върховно усилие на волята потискам желанието си да го нагрубя или да се разридая. Грабвам книгите и си тръгвам. Надявам се мизерникът да не разбере, че треперя.
Въпрос: В какъв свят ще живее детето ми? Отговор: Свят, в който мъж от средната класа, четящ „Гардиан“, нагрубява жена от средната класа, която пие млечен шейк.
Изсипваме се от асансьора — шумна тълпа хора, които умират да пийнат нещо, да пушат и да поклюкарстват. Мъча се да потисна негодуванието си от факта, че само едно от тези удоволствия ми е разрешено. След работа често отиваме да пийнем по нещо; алкохолът би трябвало да ни подейства успокояващо, но на практика и в бара продължаваме да говорим за работата си, поради което вместо да се отпуснем, още повече се изнервяме. Но въпреки всичко тези запои са неустоимо примамливи. Когато сметката се плаща от фирмата, посещаваме модни заведения като „Маш“ и „Титаник“, но ако нямаме клиент да ни „спонсорира“, обикновено отиваме в „Краун енд Септър“ — кварталното заведение, в което сервират безвкусна и прекалено скъпа бира; мокетът е прогорен от цигари и е на петна от кръв (спомен от пиянски сбивания) и повръщано от хора, които не разбират концепцията за „последното питие, което прелива чашата“. Накратко, барът не притежава други предимства, освен че е близо до службата ни. Ще ни намерите там почти всяка вечер. Днес обаче е различно. Брет ни е осигурил покани за откриващия се бар на негов приятел и макар че ще пия само газирана вода, с нетърпение очаквам вечерта. Заведението „Чампейн Шарлот“ е имало съмнителната чест да бъде похвалено в списание „Свободно време“. Ще присъстват всякакви важни и известни персони. Денят беше дълъг и уморителен, но изведнъж настроението ми се повишава.