Бебешки колички, столчета за хранене, ванички, креватчета, памперси… не, невъзможно е! Чуждо ми е! Не биваше да се случва!
Къде е безумното въодушевление, което те обзема при подобни случаи?
Де да усещах поне мъничко ентусиазъм…
Продължавам напред. Отминавам езерото Сърпънтайн, естрадата за оркестъра, която сега изглежда печална и изоставена, после тръгвам покрай Раунд Понд. Снова напред-назад, обикалям, без да спирам нито за миг, топло ми е, въпреки че студът е кучешки и вече се смрачава. От умора краката ми се подкосяват, стъпалата ме болят. Изпитвам вълчи глад. И ми се повдига. Невъзможно, но факт. Гладът надделява. Толкова ми е прималяло, че за пръв път, откакто излязох от възрастта, когато си падах по симпатичното конче от филма „Черният красавец“, си купувам хотдог от уличен павилион. Всъщност не е павилион, а мръснобяла количка, а мърлявият продавач е доста съмнителен тип. Количката, собственикът и хотдогът със сигурност няма да издържат инспекцията на служител от санитарните служби. Тръсвам глава и прогонвам предателската мисъл. Чичкото пълни с мазен пържен лук разцепеното хлебче, овъргалва кренвирша в горчица и кетчуп, които жвакат между пръстите му и се стичат към лактите му. Избърсва длани в прашния си панталон, прокарва пръсти през косата си, за капак с опакото на дланта си избърсва устните. Не ми пука. Сандвичът изглежда толкова вкусен! А пък аз съм толкова гладна, че ако се наложи, ще схрускам и продавача заедно с мръсния му панталон. Без да се огледам да не би някой да ме наблюдава, на три хапки изгълтвам хотдога. В продължение на около седем секунди се чувствам почти нормално. Гладът ми е задоволен, не ми се повдига — състояние, което от около месец ми е непознато. На осмата секунда стомахът ми се вдига на бунт. Парченца кренвирш и хляб, гарнирани с кетчуп, горчица и прах от панталон, лежат на асфалта. Компания им правят две обикновени бисквити и още нещо, което според мен е ръженият хляб от сандвича, с който обядвах.
— Тъпачка с тъпачка! — озъбва се продавачът. — Що го направи ма, кучко? Да ми скапеш бизнеса ли искаш?
Ровя в чантата си, изваждам хартиени кърпички, избърсвам лицето си, панталона и ботушите, които са изпръскани с повръщано, обръщам гръб на грубиянина и се отдалечавам — прекалено съм скапана да измисля остроумен отговор, камо ли да начервя устните си.
Подхващам нова обиколка на парка, започва да ми се струва, че подметките ми са се износили. Накрая се тръсвам на една скамейка, без да ме е грижа, че вероятно ще се насадя на някоя залепена дъвка или на птиче изпражнение.
Паркът като че ли излъчва тъга. Осеян е с мърляви продавачи на хотдог, препускащи безлики хора, кучешки „мини“ и счупени бутилки.
Ще имам бебе.
Имам бебе в корема си. В утробата. Ако щете, в матката. Или някъде другаде.
Опитвам се да мисля по този въпрос.
Само че не мога.
Прекалено мащабно е! Онова нещо в мен… той или тя… вероятно е с големината на зрънце кускус; мащабен е фактът, че съм бременна.
Желая ли тази бременност? Искам ли да имам бебе (което е последствието от всяка бременност)? Нямам представа. Съзнанието ми е изключило. Мъча се да призова някаква реакция, някакво чувство, ала пред мен се разстила пустош, ослепителна белота, отвъд която няма нищо.
Какво ще си помисли Хю? Как ще реагира?
Господи!
Изваждам мобилния си телефон, преглеждам менюто. На кого да позвъня? На Хю ли? В никакъв случай! За нищо на света! Не и докато не се поуспокоя, докато не се почувсвам по-уверена. В какво? Ами… например какво ще кажа, какво чувствам. Мисълта да телефонирам на Дру, Карл, Брет или Джулия — колегите, с които прекарвам десет часа дневно, пет дни в седмицата, би ме накарала да избухна в смях, ако не ми се плачеше. Макар че всеки от тях е сексуалноактивен, дори агресивен, едва ли свързва с правене на бебета онова, което извършва всяка петъчна и съботна вечер. Да позвъня ли на Сам? Безсмислено е. Освен ако намеря начин да свържа моята бременност с метод за намиране на подходящ съпруг за нея — това е единственото, което я интересува. Мислено зачерквам още дузина имена на познати, които въодушевено ще възкликнат, че това е прекрасна новина. Ужасявам се от подобна реакция, защото още не съм подготвена за нея.