Вече два пъти бях до тоалетната, плочките на пода са леденостудени. Оставам в леглото още няколко минути с надеждата надутият балон да изчезне, ала това не се случва. Измъчва ме натрапчивата мисъл за водопада Виктория. Ставам, престрашавам се да прекося студените плочки, след което решавам да прочета доклада на Джулия. Свързан е с реклама на средство против неприятната миризма на обувките. Справила се е блестящо, отбелязвам с червено само два пункта, все едно съм преподавателка, която поправя писмена работа. Тъй като колега от екипа на Брент вече е предложил проект за реклама, на практика докладът на Джулия няма особено значение. Колегата предлага да използваме парчето на Моби „Защо на сърцето ми е толкова лошо?“, като променим заглавието на „Защо краката ми миришат толкова лошо?“ Разколебана съм. Песента е толкова хубава. Ако Моби (по-скоро агентът му) даде съгласието си, вероятно ще се получи страхотна реклама, а парчето отново ще попадне в музикалните класации; същевременно си казвам, че ще е жалко агентът да приеме предложението. Кой текстописец ще се зарадва, че песента му се свързва с потни крака?
Тъкмо си мисля да се върна в леглото и да се преборя с Хю за моята половина от завивката, телефонът иззвънява. Спускам се към апарата, сърцето ми бие да пръсване. Мразя среднощните обаждания. Неизменно вещаят някаква неприятност.
— Джордж! Джордж! Аз Съм. Случи се!
— Какво е станало, Сам? Добре ли си?
— Никога не съм била по-добре. Джордж, случи се! Гилбърт предложи да се оженим!
— Кой?
— Гилбърт.
Още ли е пияна? Ако не греша, това с човекът, за когото само преди няколко часа тя твърдеше, че е, меко казано, роден извънбрачно.
— Гилбърт ли не се яви на срещата ви вчера вечерта?
— Да, обаче обясни какво се е случило.
— Наложило му се е да работи до късно, нали?
— Не, спукал гума.
— Да не се е намирал на Северния полюс, та не ти е телефонирал? — промърморвам кисело.
Сам не ми обръща внимание, а екзалтирано повтаря:
— Джордж, предложи ми!
— Добре. Ужасно е неловко, не мислиш ли? Та ти почти не го познаваш. Какво оправдание измисли да му откажеш?
Тишина.
Вероятно би трябвало да се засрамя от думите си, обаче казах онова, което всички ще си помислят.
— Не исках да му откажа. — Сам отчаяно се мъчи да не издаде обидата си. — Тъкмо обратното — приех предложението.
— Нима?
— Той е страхотен.
— Радвам се.
— Наистина е страхотен.
— Наистина се радвам.
— Няма ли да ме поздравиш?
Взирам се в мокрото петно на мокета, останало след счупването на вазата с цветята. Струва ми се, че само преди няколко минути помагах на хлипащата Сам да се качи на таксито. Признавам, че внезапните промени ме плашат. Вярно е, че съм човек на навика, ала новината на приятелката ми минава всички граници.
— Ъ-ъ-ъ, струва ми се малко прибързано — измънквам. — Ще сгрешиш, ако приемеш първото предложение, което ти направят, само и само да се омъжиш.
— Предлагаш да изчакам второ, така ли? Ако нещата вървят с досегашното темпо, за втори път ще ме огрее, когато чукна седемдесетте! — озъбва се тя. — Обичам Ги и той ме обича.
— Кой е Ги? — питам стреснато.
— Гилбърт. Реших да го наричам Ги.
— За да изглежда по-съвременен ли?
— Не, защото искам да му дам някакво галено име — бърза да се оправдае Сам.
— Аха, нещо като G точката — подхвърлям. — Намекваш, че той има скрит талант, който пазиш в тайна, така ли?
— Много си гадна, Джорджина.
Освен това забележката ми е и глупава, тъй като тя ми е разказала абсолютно всичко за Ги. Не само на мен, ами и на целия свят.
— Значи го обичаш.
— Точно така. На него може да се разчита.
Освен когато не идва на срещата с нея, а после измисля тъпо оправдание.
Изтъквам, че това са качества, с които се съобразяваш, когато наемаш водопроводчик или си купуваш кола.
Сам не ми обръща внимание. Разбира се, че го обича. Почти всяка жена ще се съгласи, че е неприятно да бъдеш неомъжена, след като чукнеш трийсетака, а когато прехвърлиш трийсет и пет, определено започваш да се чувстваш ужасно. Според Сам това означава абсолютен провал в очите на обществото.