— Може би е за добро, че повръщаш толкова често, след като нямаш възможност да правиш физически упражнения.
Не си давам труд да го открехна, че дори да се подложа на диетата на супермоделите, до края на деветия месец ще заприличам на лоена топка.
— Щом няма да идваш на фитнес, защо не вземеш костюма ми от ателието за химическо чистене? — пита той и започва да пълни спортната си чанта. Изпразва полиците в банята, като си взима дезодоранта, шампоана, душгела, крема за бръснене.
— Добре — промърморвам, въпреки че възнамерявах цял ден да остана в леглото. Хрумва ми да му купя още един комплект тоалетни принадлежности, които ще държи в чантата — така много ще го улесня.
— Купи и поздравителна картичка за рождения ден на майка ми.
— Вече купих, само трябва да я надпишеш.
— Браво на теб. — Той започва да рови в чекмеджетата. Постепенно се изнервя, тениски и къси чорапи се посипват па пода като конфети.
— Какво търсиш?
— Спортни чорапи.
— Второто чекмедже вляво.
— Благодаря. Къде ми е синята блуза „Найк“?
— В сушилнята.
— Добре. — Той се втурва надолу по стълбата, хвърляйки дрехи след себе си, също както Хензел и Гретел с трохички хляб са отбелязвали пътя си. След малко се връща с ракетата за скуош, но без синята дреха.
— Какво стана с блузата? — подсещам го.
— Да. Точно така! — Хю широко се усмихва, преди да хукне обратно надолу по стълбището, подхвърля: — Какво щях да правя без теб?
— Така и няма да разбереш! — изкрещявам след него. Първо, това е самата истина, а и е много по-мило, отколкото да кажа: „Остави ме на мира! Бягай да играеш скуош!“, което е на върха на езика ми.
Той излиза, трясва външната врата.
Много ти здраве!
Въпреки че съм под завивката, знам, че върху нощницата ми се мъдри гадно петно. Без да променям хоризонталното си положение, събличам дрехата и я запращам към коша с прането.
После заспивам.
Събужда ме звъненето на телефона. Опипом търся слушалката.
— Ало? — Старая се да говоря бодро, та човекът от другата страна на линията да не разбере, че съм била заспала.
— Спеше ли? — пита Хю.
— Ъъъ… — Истината ли да кажа, или да измисля невинна лъжа?
— Дванайсет на обяд е — отвратено добавя той.
Ясно — ще го излъжа.
— Не, случайно бях до телефона, защото бърша прах.
— Затова ли плащаме на чистачка?
Да му се не види, май трябваше да кажа, че лакирам ноктите на краката си. Бърсането на прах е дейност, запазена за съпругите. Освен това рискувам той да ме упрекне, че не държа изкъсо чистачката.
За щастие мисълта на Хю е заета с много по-важни теми.
— Хрумна ми гениална идея — заявява той.
— Каква?
— Да поканим на вечеря всички наши приятели и да им съобщим за бебето.
— Страхотно предложение. — Милият Хю. Толкова е щастлив, че отново ще става баща.
— Знаех си, че ще се съгласиш. Какво ще кажеш за утре?
— Защо ми го казваш в последния момент? — Често каним приятели на обяд и на вечеря, от опит знам, че подготовката изисква доста време. Особено ако приготвиш поне три различни ордьовъра, които вървят с четири различни коктейла, основно ястие плюс пудинг, а накрая сервираш кафе и коняк.
— Обичаш предизвикателствата — подкупващо се усмихва той.
Не ми се ще да ме помисли за некадърница, затова увъртам.
— Не става въпрос за приготвянето на ястията. — Успявам да го изрека небрежно, все едно готвенето изобщо не ме притеснява. — Притеснявам се, че може би гостите, които възнамеряваш да поканиш, имат други ангажименти.
— Не бери грижа. Вчера разговарях с неколцина колеги. В седем и половина ще бъдат у нас.
Точно така.
— Покани ли Сам или Джулия?
— Захарче, предположих, че ще предпочетеш да съобщиш голямата новина на приятелките си в по-интимна обстановка, не по време на вечеря. Редно е да им телефонираш, нали?
Има право. Не знам защо отлагам. Само няколко часа след като подписах договор с „Кю енд Ей“, Сам вече знаеше новината. Минути след като за пръв път целунах женения Хю, й позвъних да й разкажа подробностите. В миналото и на двете нямаше да ни се стори странно, ако й се обадех да попитам дали да облека червената, или синята рокли, въпреки че изобщо не ги беше виждала. Бременна съм от единайсет седмици и половина; според страшните книги съществото в утробата ми тежи около пет грама и е с размерите на малка слива… Да му се не види, каквото и да правя, сравненията ми винаги са свързани с някаква храна! Има си клепачи, пръстчетата му вече са оформени, обаче Сам дори не подозира за него. Сам, която знае колко червила притежавам и в какви цветове са трийсет и седемте чанти в дрешника ми.