Вероятно именно затова чантите още ми се струват по-реални, отколкото съществото в мен.
Телефонирам на Сам и на Джулия, уговаряме се да се срещнем в „Блубърд Кафе“ на Кингс Роуд. Според мен обслужването в „Блубърд“ не е на ниво, а цените са прекалено завишени, но кафенето е ужасно модерно, а пък аз си падам по външния блясък. Освен това в близкия супермаркет се предлагат страхотни деликатеси — тъкмо ще напазарувам за посрещането на гостите.
12.
Мрачен февруарски следобед е. Само витрините, на които са изложени червено найлоново бельо и избелели кутии с шоколадови бонбони във формата на сърчица, разнообразяват сивотата на улиците, на времето, на хората. Идеята е, че аранжировката, напомняща за приближаването на Празника на влюбените — Свети Валентин, ще разпали страстите на британците. Което ще бъде равнозначно на олимпийско постижение. Слава Богу, че Хю е толкова изискан. Не е от мъжете, които предпочитат ястията с къри и бирата; бельото, което ми купува, винаги е от коприна и е увито в тънка хартия, която би стигнала за опаковането на Импайър Стейт Билдинг. Подозирам, че ще ме заведе за два дни в Париж, където е запазил стая в хотел „Джордж V“.
Но още не е казал и думичка по въпроса, а празникът е след по-малко от две седмици… Няма значение, обичам изненадите.
Джулия идва първа.
— Божичко, изглеждаш отвратително. Пак ли те мъчи махмурлук?
„Де да беше махмурлук“ — мисля си. Тя веднага забелязва, че панталонът се държи на кръста ми благодарение на сложно устройство от безопасни игли и един колан на Хю. Мъча се да я уверя, че това е последният писък на модата.
Сам ос появява, обкръжена от ореола на щастието. Първото, което казва, е:
— Не мога да остана дълго, Ги ме чака.
Може би не отговаря на истината, но й дава възможност да заговори за Гилбърт. След което с апломб поръчва шампанско. Вярно, че е прекалено рано, но откакто се била сгодила, не била пила нито глътка алкохол. Казвам на сервитьорката да ми донесе минерална вода.
— И така, да чуем защо свика военния съвет. — Сам отпива от шампанското.
Устата ми се налива — представям си колко е сухо, изстудено… и забранено за мен.
— С работата ли е свързано? — пита Джулия.
— Искам да ви съобщя нещо.
— Боже мой, ще се омъжваш! — извиква Сам, скача, при което разлива чашата си. Притиска ме до себе си и затананиква сватбения марш. Аз не помръдвам. — Дори не съм се надявала, че ще чуя такава фантастична новина!
— Бременна си — казва Джулия. Дешифрирала е правилно изражението ми, проумявайки, че объркването и отчаянието ми не са признаци на страх, предшестващ сватбата.
— Да, бременна съм — потвърждавам. Сигурно има по-изискани начини за съобщаване на новината. Но фразите „Благословена съм с дете“ или „Щъркелът ще ми донесе подарък“ вероятно са били смешни и нелепи още през деветнайсети век. Може би е по-точно да кажа, че съм закъсала, но не ми се ще да изглеждам прекалено емоционална на този етап от разговора.
Сам престава да подскача около мен. За миг изгубва ума и дума. После се съвзема дотолкова, че да възкликне:
— И тази новина е почти фантастична. — После, понеже не е съвсем превъртяла, нерешително добавя: — Нали?
Старая се да си придам съответстващото щастливо изражение, опитвам се да кимна, но жестът повече напомня свиване на рамене.
Редно е да бъда на седмото небе. Защото Хю е луд от щастие, нали? Какво по-прекрасно от това, че ще бъдем семейство? Само дето голямата ми мечта не включваше ден след ден да бърша повръщаното върху плочките в банята. Макар да съм сигурна, че екстазът търпеливо чака зад кулисите, реакцията ми в настоящия момент не е особено възторжена.
Сам и Джулия нетърпеливо се взират в мен.
Дали да призная, че съм поизнервена, че нямам настроение?
Разбира се, те ще се засмеят и ще кажат, че много техни ириятелки/братовчедки/сестри/съседки са се чувствали по същия начин. Че и те като мен са били заложнички на емоциите си, изтезавани са били от собственото си тяло. Винаги имаме подръка примери, с които да се утешаваме взаимно.
„Казал ти е, че му е необходимо повече пространство, затова ще се виждате само веднъж седмично, но ти не се отчайвай. Гаджето на една моя приятелка искаше повече пространство, затова се обучаваше за космонавт.“
„Не ти е дал ключ от апартамента си ли? Не се тръшкай. Братовчедка ми от три месеца ходи с един тип, който не й дава номера на телефона си — на това му казвам страх от обвързване.“
— Не се чувствам добре — промърморвам. И това ако не е омаловажаване, здраве му кажи. — Още не мога да повярвам — добавям, но не уточнявам какво — на късмета си или на липсата му. Във всеки случай нито едната, нито другата ми приятелка ми се притичва на помощ. Сам започва да се киска и пита не съм ли чувала популярната поговорка: „Ако не можеш да бъдеш добродетелна, бъди внимателна.“ На върха на езика ми е да отговоря, че съветът й е като след дъжд качулка, но се въздържам. Крайно време е тя да се откаже да цитира жалките поговорки, най-малкото защото са прилепчиви.