Задават ми същите въпроси, които чух от майка ми и от Хю.
— Откога работите по въпроса? — пита Сам, пускайки в обращение поредната изтъркана фраза.
— Напреднала ли е бременността? — интересува се Джулия.
Прехапвам език, преди да отвърна, че е прекалено напреднала.
Сам изтърсва поредния бисер:
— Случват се и такива работи. Кога ще е сватбата?
— Още не сме мислили — отговарям безгрижно, обръщам се уж да повикам сервитьора.
— Нали ще се ожените? — упорства тя.
— Не сме от хората, които робуват на условностите.
— Значи не ти е предложил — отсича Джулия.
— Не е — признавам.
— Но е доволен — подхвърля Сам. Не е ясно дали задава въпрос, или изказва мнение.
— Разбира се — бързам да ги уверя. Тъкмо да им кажа, че той устройва вечеря за ознаменуване на събитието, си спомням, че те не са поканени.
— Сега разбирам какъв е бил поводът за цветята — отбелязва Джулия.
След като съобщих новината на Хю, той ми изпрати в службата грамаден букет от розови рози. След един час получих ириси. Шейсет минути по-късно ми донесоха розови лилиуми, след още шейсет — букет от синчец. До края на работното време на всеки кръгъл час Хю ми изпращаше ту розови, ту сини цветя.
Сам едва не се подмокря, когато й го разказвам; сигурна съм, че ще помоли Гилбърт да стори същото, когато и за нея настъпи щастливият момент. Съвестта започва да ме гризе, чащото реакцията ми на щедростта на Хю не беше толкова възторжена. Жестът граничеше с абсурдното, още повече че поради невъзможност да занеса у дома всички букети подарих повечето на секретарките. Карл се досети, че съм бременна, и само двайсет минути след пристигането на втория букет задейства служебната машина за клюки. Брет предложи да съберат пари, за да ми подарят „кенгуру“. Не е за вярване, че Джулия е пропуснала фурора — може би предишната вечер е прекалила с дрогата и както й е обичай, е реанимирала в залата за съвещания. Получи се доста конфузно положение, тъй като не бях успяла да съобщя новината на шефа ми Дийн. Той ми изпрати съобщение по електронната поща, питайки дали трябва „да ме причисли към множеството смахнати жени, ползващи отпуск по майчинство“. Когато изтъкнах, че не ми е известно това да противоречи на законите в Европа, той отговори: „Да го духат жабарите!“ В рекламния бизнес се смята, че онзи работодател, който е наредил в тоалетните да бъдат поставени автомати за дамски превръзки, проявява разбиране към служителките си.
Втората причина да не изпадна във възторг от жеста на Хю е, че номерът е изтъркан — прилагал го е и при двете забременявания на Бека. Навремето тя не пропусна да се похвали.
— Радваш се, нали? — отново пита Джулия.
Долавям леко напрежение. Естествено, че трябва да се радвам. Искам да се радвам. Възможно ли е обаче комбинацията от думичките „трябва“ и „искам“ да прогони усещането, че не изпитвам въпросното чувство?
— Защото колата ти е двуместна — подсказва Джулия.
— Джоузеф не моделира дрехи за бременни — добавя Сам.
— Край на почивките на екзотични местенца.
— И на секса на стълбището.
— Въобще на секса — уточнява Джулия. — Е, радваш ли се наистина?
Отговарям без капчица колебание:
— Разбира се. Луда съм от щастие.
Широките усмивки на приятелките ми показват, че съм дала правилния отговор. Де да бях искрена…
13.
Прекарваме следобеда в разговор за предстоящата сватба — темата е безопасна за мен, единствена за Сам, а за Джулия е като експедиция в terra incognita. Сам е на седмото небе. Държи се като дрогирана, само че не е. Причината е в пръстена с блестящите изумруди. За милионен път го вдига срещу витрината, после се обръща към нас, усмивката й е широка като тунела под Ламанша.
— Не е за вярване, че съм сгодена от две седмици и два дни, а следващия четвъртък ще се навършат цели три седмици!
— Нима? — възкликвам. Струва ми се, че е изминала вечност от нощта, в която ми съобщи голямата новина.
— Как бързо минава времето. Не лети, а сякаш се движи със скоростта на светлината.
Избърсвам запотената витрина, взирам се навън, като оставям на Джулия да поддържа разговора. Което не е особено трудно, защото Сам почти не дава думата другиму.