Радвам се, че им определих среща в „Блубърд“ — винаги когато съм на Кингс Роуд, настроението ми се повишава. Магазините са божествени, също и хората, които пазаруват в тях. Вярно е, че не винаги са учтиви и усмихнати, но изглеждат фантастично. Бас държа, че днес всички мъже, движещи се по Кингс Роуд, печелят минимум шейсет хиляди годишно, а жените до една носят дрехи четирийсет и втори номер.
С изключение на мен, разбира се.
Ненадейно ми става кофти, мисълта, че съм бременна, започва да ме потиска.
Заслушвам се в бърборенето на Сам.
— Последните две седмици са изпълнени с шампанско и благопожелания. Изглежда, е вярно, че всички обичат влюбените. Само щом намекнеш на фризьора, че наскоро си се сгодила, веднага получаваш безплатно от скъпия балсам с мед, докато чакаш, ти поднасят кафе и куп модни списания.
„Които мога да си купя и сама“ — мисля си, но не й го казвам.
— Същото се случва в магазините — продавачките не могат да откъснат поглед от пръстена ми, буквално примират от възхищение.
„И се питат колко пари е готов да похарчи годеникът й за нея“ — обажда се подлото ми вътрешно гласче. Казвам си, че може би причината е в хормоните, може би те ми пречат да се радвам на щастието на Сам, както би искала.
Както бих искала.
Ще ми се да познавах по-добре Гилбърт…
Дали да не я убедя да удължи годежа си, докато разбера що за птица е любимият й?
— Искаш ли да пробваш пръстена ми? — предлага Сам. — Казват, че носи късмет. Ако три пъти го завъртиш около безименния си пръст и си пожелаеш нещо, желанието ти ще се сбъдне.
Забелязвам, че на Джулия сякаш й се повдига — усещане, което от известно време е мой неотлъчен спътник. Сигурно ще ви се стори гадничко, но изражението й ми действа успокояващо. Ще ми се Сам да престане с хвалбите за сватбата. Ако исках да се омъжа, досега щях да го направя, ала аз искам Хю, а той вече е семеен. Ненадейно получавам усещането, че главата ми е натъпкана с памук, съзнанието ми е като затлачена бара. Защо да се омъжвам? За да получа свекър и свекърва, а в конкретния случай милите дечица Кейт и Том ли? Никога не съм си представяла, че ще бъда семейна.
Също така обаче не съм си представяла, че няма да бъда семейна.
Освен това вече пера чорапите на Хю.
— Да ви кажа, момичета, капнала съм от умора — неумолимо продължава Сам. — Не било лесно и да празнуваш! Да бяхте видели реакцията на родителите ми…
— Доволни са, нали?
— Меко казано. По принцип баща ми не говори много, но като видях, че отвори бутилката с малцово уиски и предложи пура на Ги, разбрах, че одобрява избора ми.
— Несъмнено бързо ще намерят общ език — подхвърля Джулия.
Извръщам поглед и се опитвам да прикрия усмивката си, предизвикана от намека й за възрастта на Гилбърт. Напразно си правя труда. Сам, която е обвита в мечти така, сякаш е опакована в луксозна мека хартия, не забелязва нищо около себе си.
— Стана ми доста неприятно, когато Еди изтърси, че мама и татко може би са похарчили парите, отделени за сватбата ми, защото „са се отчаяли, че някой ще ми предложи брак“. — Сам се старае да скрие обидата си, ала погледът й издава негодуванието й. И с пълно право. Въпреки че силното й желание да се омъжи и да има деца беше публична тайна, постъпката на Еди е проява на лош вкус.
— Как реагира Гилбърт?
— Като истински джентълмен. Заяви, че „Саманта вероятно години наред е отблъсквала купища обожатели“, освен това с удоволствие щял да предостави сумата за церемонията на моите мечти.
Вдигам вежда:
— Саманта ли?
— Предпочита да ме нарича Саманта; твърди, че е по-изискано от Сам.
Опитва се да я изкара по-възрастна, тя пък — да го представи за по-млад — има ли надежда да се сблъскат по средата на пътя? Чувствам се така, сякаш играя второстепенна роля в „Завръщане в бъдещето“.
— Браво на него. Запушил е устата на малкия нахал — отбелязва Джулия. — Избра ли си шаферки?
Очевидно си предлага услугите. Ама че нахалство — със Сам сме приятелки, откакто се помним, докато те двете се познават едва от година.
— Ами… — Внезапно Сам загубва увереността си. Явно й е безкрайно трудно да отговори на въпроса. Колебанието й привлича вниманието ми, което допреди миг беше приспано от изреждането на досадните подробности по организирането на сватбената церемония. — Ще поканя бившата ми колежка Кони, приятелката ми Дейзи, защото бях шаферка на сватбата й… Мислех да поканя и вас двете — добавя, като упорито избягва погледа ми, — но… — Неизказаните й думи са като плесница.
— Но като разбра за състоянието ми, се отказа, така ли? — уточнявам.
— Именно.
— Изключено е, защото съм бременна, а! — Още докато го изричам, се вбесявам, задето я улеснявам да ме унизи. Насилвам се да се усмихна, да се престоря, че изобщо не ми пука. Не умирам от желание да й стана шаферка. Вярно, че съм най-добрата й приятелка, но кой би се жертвал дотолкова, че да облече розова рокля с къдрички?