Настъпва неловко мълчание, после Сет/Пиърс/Хедли хорово произнасят:
— Честито, Джорджи.
Мисля си, че реагираха със закъснение, защото са позамаяни от алкохола; малко ми е криво, задето Хю каза, че това ще бъде третото му дете, макар и първо от мен. Е, в края на краищата не мога да искам от него да се преструва, че Кейт и Том не съществуват. Вив през смях подвиква:
— Фантастична новина!
Ив и Джасмин само промърморват „Поздравления“, изпиват на един дъх шампанското и чакат Хю отново да напълни чашите им.
— Къде ще раждаш? — пита ме Хедли. — В някоя от онези частни клиники, които са толкова изискани, че фрази като „изтичане на водите“ и „напъване“ не се изричат?
— Не съм мислила по въпроса — признавам, обръщам се към Хю за мнението му. Той обаче не отговаря, тъй като е зает да долива чашите.
— Как ще го кръстите? — намесва се Ив.
— Харесва ми името Лизи — подхвърлям плахо.
Тя се обръща съм Хю:
— Какво мислиш за Лизи?
— Не я познавам, как изглежда?
Присъстващите избухват в смях, като че ли никога не са чували толкова сполучлива шега.
15.
— Скъпа, как се чувстваш?
— Дебела, скапана и малко бременна.
Майка ми се преструва, че не ме е чула, защото отговорът не й допада, а пък аз се питам дали изобщо съм проговорила.
— Познай къде съм. — Преди да отворя уста, тя добавя: — На „Хийтроу“. Отбих се в Лондон на път за Ню Йорк. Трябва да си купя това-онова.
Произнася „Трябва да си купя това-онова“ с тон, с който хората обикновено казват „Трябва да взема последните изпити“ или „Трябва да се преборя с тежката болест.“
— В Кейптаун залезите са прекрасни, но човек не може да се отдаде на терапия чрез обикаляне на магазините. Искаш ли да се срещнем?
Какво ще облека? В деня, в който не успях да закопчея догоре джинсите си, изпаднах в депресия, но днес дори не мога да ги сложа. Всяка частица от мен е претърпяла метаморфоза. Известно ми беше, че като забременееш, коремът ти се издува. Ех, ако само това беше бедата! Заедно с корема се уголемяват стъпалата, задникът и гърдите, лицето ти заприличва на месечина. Накратко, уголемява се всичко освен самочувствието ти.
Изчетох от кора до кора сума книги за бременността, в които неизменно плодът в утробата се сравнява с истински плод. Отначало е бил колкото лимон, после е добил размерите на праскова, сега би трябвало да е колкото грейпфрут. Тогава защо съм наедряла толкова, че приличам на слонче?
Онова, с което съм облечена, в никакъв случай не може да мине за произведение на моден дизайнер. Напоследък ми стават само дрехите на Хю. Обаче откакто повърнах върху марковия му панталон, той не ми разрешава да взимам скъпите вещи, затова съм принудена да нося дрехите от студентските му години, които той никога повече няма да облече. Тази сутрин бях изправена пред избора да сложа риза, избродирана с герба на университета, или тениска с щампования образ на певеца Мийтлоуф. Още по-труден беше изборът на панталон — дали да комбинирам тениската с избелелите джинси, които Хю беше купил по време на обиколката на Индия, или със зеления костюм с двуредно сако, с който вероятно е бил на първото си събеседване за работа и е запазил от сантименталност. Избрах тениската и хипарските джинси, после телефонирах в службата, че съм болна — беше много по-лесно, отколкото да измия косата си, която напоследък не се подчинява на гребена и машата, или да скрия под няколко пласта фондьотен жълтеникавата си кожа. Торбичките под очите ми са по-големи от пликовете, в които в магазините на Бонд Стрийт опаковат покупките.
Невъзможно е да се появя в този вид пред Джесика. Тя има високи стандарти.
— Поканена съм на изложба на картини в галерия на Уолтън Стрийт. Творбите са на някаква неизвестна художничка. Казва се… Хермия… забравих фамилията й. Няма значение, и бездруго това едва ли е истинското й име. Подозирам, че ще умра от скука, но трябва да отида, защото собственичка на галерията е дъщерята на Клариса.
Клариса и майка ми са приятелки от толкова отдавна, че предпочитат да не си спомнят кога са се запознали. С дъщеря й Фрея сме почти връстнички, ето защо, откакто се помним, амбициозните ни майки ни сравняват и изтъкват разликите помежду ни. Джесика с удоволствие се отдаваше на тази игра, защото неизменно печелех. Завърших курсовете по пиано и цигулка преди Фрея, побеждавах я на всякакви състезания, в училище получавах по-високи оценки от нея и макар майка ми да мечтаеше да започна по-престижна работа, се утешава с факта, че печеля купища пари. Всичко вървеше като по вода до 1990 година, когато Фрея се омъжи за граф, херцог или нещо подобно. Джесика така и не ми прости, още повече че Фрея на бърза ръка народи три бебчета. Майка ми съвсем не умираше от желание да стане баба — тъкмо напротив. Ала не можа да преживее, че Фрея ме изпревари в нещо. Отгоре на всичко по време на бременностите си моята съперница не наддаде повече от девет килограма, а пък аз вече съм наддала шест, въпреки че съм бременна само от четиринайсет седмици. Никога не й се повдигаше, лицето й не се покри с грозни петна, тя дори се разхубави. Давам си сметка, че никога няма да си възвърна първото място в идиотското състезание между две амбициозни майки.