Предстои ми да избера какво да облека. Преравям чекмеджето с бельото, отделям настрани прозрачните сутиени, в чиито чашки вече няма да се поберат зърната, камо ли гърдите ми, за щастие се натъквам на сутиен, какъвто носят спортистките. Изкушавам се да не слагам гащи, защото ми създават усещането, че седя върху ренде — напомням си, че при първа възможност трябва да се запася с няколко чифта от по-големите номера. Разбира се, най-удобно ще се чувствам, ако съм облечена с палатка, но тъй като не разполагам с подобно съоръжение, набързо инспектирам летните си дрехи, които не са толкова вталени. Изпробвам няколко жилетки, ала не мога да ги закопчая, памучните тениски пък се разтягат върху гърдите ми в стил „Памела Андерсън“, но отпред стърчат и ми придават комичен вид. Спирам се на вталена риза на Хю, с която не и изглеждам толкова ужасно, и на ленен панталон. Неподходящ е за сезона, но е сто пъти по-елегантен от хипарските джинси или зеления костюм с двуредното сако. Взимам ключовете от колата и кредитната си карта и напускам жилището.
Втората спирка по пътя към предишното ми „аз“ е Бонд Стрийт. Заобикалям шикозните бутици за секси роклички, блузки и полички (от каквито доскоро се състоеше гардеробът ми), също и магазините, предлагащи дизайнерски модели, не по-големи от четирийсет и четвърти номер. Творците на висшата мода са същински фашисти. Наистина в снобските магазини не ти се налага да се блъскаш в пробните с разни задъхани дебелани, които са в постоянна депресия заради големите си задници и бедрата си, обезобразени от целулита, но това е бягство от действителността, не мислите ли?
Намислила съм да посетя малък магазин за бременни, за който ми казаха, че предлагал „очарователни, съвършени, божествени“ дрехи за дами в деликатно положение, затова се надявам да си купя нещо хем широко, хем елегантно. Изненадващо е, че не изпитвам обичайното вълнение. От няколко месеца не съм се подлагала на терапията, състояща се в купуване на нови дрехи, в резултат съм занемарила харченето на пари също като тренировките във фитнесзалата.
Влизам в магазина, но само след пет секунди разбирам, че в описанието на дрехите като „очарователни, съвършени, божествени“ е пропусната ключовата фраза „за бременни“. Толкова съм разочарована, че за миг сърцето ми престава да бие. На закачалките висят безброй панталони на ластик, ушити от материи, които не изискват пране на ръка. Разбира се, това е огромно предимство — спомням си как на десетата седмица от забременяването си занесох на химическо чистене трийсет и шест поли, блузи, панталони и сака. Платих сума, която спокойно щеше да ми стигне за едноседмична почивка на Карибските острови, Естествено панталоните трябва да са на ластик, но задължително ли с да са толкова грозни? Очевидно да. Нито една дреха не е вталена, не се предлагат тоалети от висшата мода (нито дори от стандартната конфекция). Накратко, не виждам нещо, което да предизвика страстта ми.
Струва ми се, че магазинът е претъпкан с клиентки. Всъщност в търговската зала има само четири жени, обаче три са бременни, поради което пространството е ограничено; все едно се намирам в „Хародс“ през първия ден от разпродажбата, само дето липсва оптимизмът. Взаимно оглеждаме задните си части, искрената ни омраза предизвиква стегнатият задник на жената, която обяснява на продавачката, че наистина е бременна в седмия месец, обаче всички се възхищавали от фигурата й. Запазила я била, защото практикувала йога. Продавачката също изглежда в добро настроение, ала носи дрехи четирийсет и втори номер и не е прекарала последните месеци надвесена над тоалетната чиния. Дълбоко си поемам дъх и си пробивам път към нея. Обяснявам, че ми трябва нещо, подходящо за официални случаи, костюми и блузи, с които да ходя на работа, дрехи за вкъщи, както и нощници. Защо ли се чувствам така, сякаш губя купата за първо място?
Продавачката ме вкарва в пробна (с малки размери) заедно с куп дрехи (с големи размери). Потрисам се, като забелязвам колко е широк отпред панталонът — коремът ми никога няма да го изпълни. Пробвам го и откривам, че ми е тесен, налага се да поискам по-голям номер. Дрехите са предимно в бежово, навярно защото този цвят се използва за камуфлаж; сигурно трябва да съм благодарна, че не се продават облекла на точици. За официални случаи продавачката предлага черна рокля в стил „Ампир“, която стига малко под коляното. Въпреки пайетите по деколтето дрехата хваща окото. Разбира се, тоалетите нямат нищо общо с творенията на дизайнери като Алберта Ферети, Живанши или Марк Джейкъб, обаче купувам всичко, което ми предлагат да пробвам, най-вече защото ми е по мярка. Облекчено въздишам, докато чакам да ми върнат кредитната карта. Очаква ме неприятна изненада — въпреки че качеството, кройката и изработката на моделите е далеч под нивото на дрехите, които обичайно си купувам, цените са почти същите. Продавачката с усмивка ми подава пликовете; явно не изпитва угризение на съвестта, задето „скубе“ нещастните обезформени жени.