— Благодаря, че ми напомни — избърборвам кисело.
— Значи не го искаш, така ли?
За пръв път долавям някакво съчувствие или поне загриженост.
— Не знам — заявявам плачливо.
— Шшшт, скъпа. Не бива да плачеш. Сълзите изсушават кожата, ще се сбръчкаш.
Странно, но абсурдното предупреждение ми действа успокояващо.
— Не че не искам бебето. Не знам какво не желая.
— Божичко, колко отрицания! Не разбрах дали отговорът е положителен. — Ако ще камъни да падат, майка ми държи да се изразяваш според правилата на граматиката.
— И аз не знам — измънквам. Опитвам се да обобщя данните, информацията, сигурните факти. Винаги ми се е струвало идиотско да размишлявам задълбочено и да се мъча да проумея всичко — от душевността до G точката, ала сега разсъждавам, оспорвам, отлагам, опипвам вляво, вдясно, в средата. (Предполагаема точка в стената на влагалището, която при стимулиране предизвиква оргазъм. Назована е по името на германския гинеколог Е. Графенберг, който през 1950 г. е обявил съществуването й — Б. пр.)
Незнанието е убийствено. Досега не съм изпадала в положение да не знам нещо. Зная колко важно е да имаш цел в живота. Зная, че спазването на социалния регламент е сигурен начин да си плащаш сметките. Зная колко престижно е да имаш поне едно бижу от „Тифани“. Знам, че скъпото зимно шалче вече се е протрило и е за боклука. Знам, че желаех Хю. Знаех, че той не ме желае, но знаех и това, че мога да го накарам да се влюби в мен.
— Е?
— Още не съм готова за подобна стъпка, Джесика.
Тя въздиша:
— Никой не е готов, дори съпружеските двойки, които са се решили на изкуствено оплождане и години наред се надяват да имат дете. Може би го желаят повече, но и те не са подготвени.
Професия. Любовник. Дом. Приятели, които са все известни люде.
Имам всичко горепосочено. Включително тайничкото подозрение, че съм се забъркала в нещо, което е прекалено голяма лъжица за моята уста. Забременяването никога не е влизало в плановете ми.
— Струва ми се, че раждането на дете слага край на предишния ти живот — промърморвам.
— Именно, скъпа.
Настъпва мълчание. Взирам се в скамейката, украсена с графити. Един от надписите гласи: „Анди обича Анджи вечно.“ Наистина ли ще се обичат вечно? „Вечно“ изглежда толкова безкрайно, звучи толкова застрашително. Всичко, което ми предстои, е вечно. „Джорджи ще драйфа вечно. Джорджи ще сменя пеленки вечно.“
Майка ми проговаря и слага край на печалните ми размишления:
— Да разбирам ли, че ще прибегнеш до изпитаната рецепта? Джин и гореща вана, а?
Възхищавам се на смелостта й. Самата аз съм по-нерешителна. Според мен аборти трябва да правят ученичките и жени в затруднено материално положение, които вече имат дузина дечица. Абортът е задължителен за жени, които научават, че бебето в утробата им има някакво увреждане, или са били изнасилени. Но аз не спадам към нито една от тези категории. На трийсет и две години съм, разполагам с достатъчно средства, обичам бащата на детето.
— Не. Няма.
— Слава Богу. — Джесика облекчено въздиша; очевидно не ми е казала какво мисли, за да не повлияе на решението ми. Най-положителното й качество е, че никога не налага мнението си. — Миличка, знаеш, че с баща ти винаги сме насреща. — После бърза да предупреди: — Но само при условие че няма да чуя думичката „баба“. Между другото, Джорджина, преди малко не бях съвсем честна. Пораженията от бременността са поправими. Познавам страхотен хирург в „Барт“, въплъщение на дискретността. Посещаваш го три месеца след раждането и тялото ти става като преди, дори по-стройно.
Давам си сметка, че се мъчи да ми вдъхне спокойствие.
Прекъсвам връзката.
Едва сега забелязвам, че вали дъжд — неумолим и безрадостен. Вятърът се промъква под палтото ми, с ледени пръсти докосва гърба ми. Тежките капки образуват в локвите концентрични окръжности, които мигновено изчезват. Забелязала съм, че винаги вали в края на работния ден, когато хората се прибират вкъщи. Мотрисите на метрото са претъпкани с пътници с влажни дрехи и капещи чадъри. Онези, които са изнервени и уморени от обикалянето на магазините, мрънкат, когато някой отвори прозореца, мрънкат и ако никой не го отвори. Мърморят, ако ги настъпят, или ако те настъпят някого. Уморени чиновници със зъби и нокти се борят за всеки квадратен сантиметър пространство, пияници, вонящи на урина и боклуци, пеят с цяло гърло. Групичка млади японки, които си приличат като близначки, макар да са издокарани с маркови дрехи, тихичко, но непрекъснато се кискат. Пет пари не дават, че всички жени ги гледат злобно — завиждат им заради стройните бедра и благоприятния курс на йената спрямо паунда.