Третата ми спирка е във фризьорския салон. Моят стилист е изпълнен със съчувствие:
— Скъпа, омазняването на косата е съвсем естествено при твоето състояние. Радвай се, че не са ти поникнали мустаци.
Земята упорито отказва да се отвори и да ме погълне, затова не ми остава друго, освен да пия билков чай и търпеливо да слушам ужасяващите истории за бременни жени, които стилистът и помощничката му настояват да ми разкажат.
Точно в шест и половина таксито спира пред галерията. Майка ми подава на шофьора сумата, покриваща таксата за пътуването, плюс бакшиша, сресва косата си, отваря пудриерата, за да се огледа. Обръщам се към витрината на галерията, за да проверя дали зъбите ми не са изцапани с червило. Като изучавам отражението си, си казвам, че не изглеждам зле за бременна. Вярно, че положих неимоверни усилия, но Джесика ще бъде доволна.
Тя слиза от таксито и едва не ме отминава. Спирам я, като се навеждам да я целуна.
— Джорджина! — Тя повдига тъмните си очила, които едва ли са й необходими, тъй като няма шанс през следващите пет месеца жителите на Великобритания да видят слънцето. — Джорджина, ти ли си? — повтаря, като че ли не вярва на очите си.
Плахо се усмихвам.
— Косата ти е ужасна! Трябва да вземем мерки.
16.
Купонът е от онези, които обожавам… по-точно — обожавах. От първия миг разбирам, че ще се чувствам кофти. Стените на галерията са боядисани в бяло, дървеният под е лакиран. Пространството е голямо, но картините са само две-три; платната са типични образци на модернистичното изкуство и представляват геометрични фигури в различни цветове. Ако изразяват нещо, то със сигурност ми убягва. Множеството посетители, които приличат на призрачни сенки, се опитват да компенсират празните стени и безсмислените картини.
— Забравих името на художничката. Как се казва? — питам Джесика.
Тя свива рамене:
— Италианка е… обаче не помня името й.
— Едно е сигурно — има много връзки. — Кимам към посетителите. — Всички лондонски знаменитости са тук.
— По-скоро онези, които се смятат за такива — високомерно произнася Джесика. Гордее се с факта, че нищо и никой не й прави силно впечатление.
— Я, това не е ли Джемима Кан? — питам развълнувано.
— Да… не я зяпай! Забележи, Джорджина, тя има двама синове, а е запазила фигурата си.
С въздишка посочвам човек, който прилича на Елтън Джон и за когото не може да се каже, че е запазил фигурата си. Сред гостите се забелязват неколцина политици, телевизионни звезди, журналисти, регистрирам обилно присъствие на лордове, маркизи и барони, придружавани от височайшите си съпруги. Накратко, тук са всички богати, могъщи и позатлъстели мъже в Лондон и всички красиви, кльощави и изрусени жени. Черната ми рокля с пайети изведнъж започва да ми се струва старомодна и безвкусна. С майка ми познаваме по лице почти всеки гост и сме в приятелски отношения с мнозина. Тогава защо стърча сама и компания ми прави само купичката с фъстъци?
Оглеждам присъстващите, които се наливат с шампанско и похапнат воловани(въпросните ордьоври от многолистно тесто са с плънка от овче сирене или шунка, затова не бива да ги докосвам), и се питам кого да заговоря.
— Погледни колко вярно е пресъздадена неумолимостта па смъртта. — Изрусена блондинка, която прилича на скелет, посочва платното с изобразени червен квадрат и черен правоъгълник.
Приятелката й, която също е мършава като концлагеристка, но е с червеникава коса, кима и отбелязва:
— Поразително е усещането за справедливостта на кончината.
Взирам се в картината, но пак виждам само червен квадрат и черен правоъгълник. Обмислям току-що чутото, нап разно се мъча да схвана смисъла му. Думите, както и картините, не означават нищо. Мършавите дами може би знаят или не подозират, че дрънкат безсмислици; може би им пука, а може би не дават пет пари. Подозирам, че истинската причина да посетят изложбата е да ги видят в галерията, пък ако междувременно изръсят по някоя дълбокомислена глупост, това е само в техен плюс.