— Обясни, че са го задържали на някакво съвещание. Решихме, че е най-разумно да оставя децата при теб, за да тръгнете утре рано. — Съобщава ми го, без да й мигне окото. Помежду ни има неписано споразумение да бъдем вежливи една към друга при всички случаи, но най-вече пред децата, тоест пред Кейт, Том и Хю. Ако бях благородна, щях да предположа, че тя се държи по този начин, защото е горда и обича децата си. Обаче не съм, затова си мисля, че е сговорчива само защото е финансово зависима от двама ни с Хю. Аз пък съм учтива с нея, защото спечелих двубоя помежду ни; победителите са склонни към великодушие.
— Бека, отслабнала си! — Поздравявам се за комплимента, който може да се тълкува по два начина.
— Не съм. Може би ти си наддала някой и друг килограм. — Усмихва се, всъщност разтягат се само устните й, очите й остават студени като кремък.
Напушва ме смях от злобната й забележка, после си давам сметка, че казва истината, което изобщо не е забавно.
— Изглежда, трябва да те поздравя — добавя тя.
Значи й е казал. А може би не е. Да му се не види, защо се залъгвам — от сто километра личи, че съм бременна. Насилвам се да наподобя усмивката, която майка ми си лепва, когато изпълнява официалните си задължения — широка и пресилена.
— Да, вярно е.
— Поздравявам те. — Бека навежда глава толкова бързо, че не знам как да изтълкувам погледа. Изглежда искрена, което е невъзможно. Коя жена ще бъде доволна, че съпругът й и любовницата му ще имат дете? А може би тя знае нещо, за което нямам представа. Например — че изобщо не ставам за майка. Нито Хю — за баща. В този момент Кейт изсипва на пода съдържанието на чантата ми. Може би Бека знае колко трудно е да се грижиш за деца. — Май досега не съм те виждала без грим — подхвърля. Не признавам, че най-старателно съм се гримирала, но вероятно ме издава изражението ми, защото тя добавя малко по-съчувствено — Много ли повръщаш?
— Почти непрекъснато. — Толкова ми е гадно, че дори не си правя труда да я излъжа. — Вече минаха седемнайсет седмици. Вярвах, че прилошаването ще премине, когато вляза в четвъртия месец, обаче съм се лъгала. Чувала съм, че през този период жената разцъфва като роза и… — Замалко да кажа, че и желанието за секс се възвръща, но си спомням с кого разговарям, затова добавям само „Но…“ и не довършвам фразата.
— Не искам да те тревожа, но и през двете бременности повръщах до края на шестия месец.
Гадина!
— Седемнайсет седмици, така ли? Значи бебето тежи около сто грама. — Тя се втренчва в големия ми корем, като че ли се пита дали вътре няма още нещо, което тежи приблизително осем килограма.
Типично е за нея да знае подобни подробности, въпреки че от последната й бременност е изминало доста време. Показвам й, че и на мен ми е известно това-онова, като повтарям нещо, което прочетох преди трийсет минути:
— Дължината му е 11–12 сантиметра.
— Забележително, нали? — Тя вдига ръце и показва колко са приблизително 11 сантиметра.
Дано да греши, защото разстоянието между дланите й ми се струва голямо. Много голямо. Един банан е дълъг около единайсет сантиметра, но колко е широк? Това е много по-важно. Да му се не види, как ще излезе това чудо?
Взимам от Бека последната пътна чанта и я поставям върху останалите 430. Защо винаги опакова толкова дрехи, все едно децата заминават на околосветска обиколка, която ще продължи цяла година? Мамка му, та ние отиваме в Уелс, и то само за два дни! Номерът в живота й е да създаде впечатлението, че отглеждането на деца е най-големият подвиг — бас държа, че го прави, за да ме стресне. Следващият й ход е да изрецитира дълъг списък от инструкции, към които да се придържам. Да, няма да забравя да дам на Кейт пеницилиновите таблетки. Да, знам, че Том е алергичен към фъстъците и че ако получи пристъп на задух, трябва да му дам инхалатора. Ако питат мен, милите дечица са хилави недоносчета! Дано са наследили заболяванията по майчина линия.
— А, замалко да забравя — Хю пита дали си сложила в багажа туристическите му обувки.
Ако я пробода с нож в сърцето, кой ще бъде по-снизходителен към мен? Съдия или съдника?
— Да — отвръщам и след като не мога да я усмъртя, се задоволявам да я пронижа с убийствен поглед.
— Чудесно. — Тя поглежда часовника си, на бърза ръка целува децата за сбогом и подхвърля, че има среща с някого.
Среща ли?
Защо ли се изненадвам? Навремето беше красавица, напоследък отслабна, а лъчезарната й усмивка напомня за предишната Бека. И все пак ми е чудно. Мисля, че ще умра, ако загубя Хю. Животът ми започна едва когато се запознах с него.
Среща, а?
Ето защо Бека най-неочаквано стана толкова сговорчива по отношение на бащинските права. Доскоро Хю трябваше да се вижда с Кейт и Том в нейния дом (изпълнен със спомени за щастливия им семеен живот — доста елементарна тактика, ако питате мен) или на неутрален терен, почти никога в моето жилище. Очевидно се стреми да ме държи настрана, доколкото е възможно, разбира се. Сега обаче оставя децата в ръцете на Джорджина, Злата вещица от Запада, без да й мигне окото. Макар че тази вечер очите й ще играят, убедена съм.