Най-сетне си тръгва, обръщам се да видя с какво се занимават малките сладурчета. Кейт рисува с флумастер по масата в трапезарията. Том рита високото столче пред барплота без всякаква причина, освен че сега му е паднало.
Приятно прекарване с новия ти приятел, Бека.
21.
Чували ли сте за атмосфера, която е така нагнетена, че можеш да я разрежеш с нож? За разрязването на атмосферата помежду ни щеше да е необходим трион.
Хю благоволи да се прибере в единайсет и четвърт. Междувременно бях сложила децата да си легнат, след като играхме безкрайно дълго „на джунгла“. Играта е без определени правила или граници, но след първите двайсетина минути разбрах, че е подчинена на една цел — малките сладурчета да ме принудят да пълзя и да ме държат вързана колкото е възможно по-дълго, Очевидно ми бяха определили ролята на пленен хипопотам (ужасяващо точна аналогия), който е бил заловен от контрабандисти на животни, за да бъде изпратен в зоологическа градина. Цели два часа и половина стоях под масата в трапезарията. Вярно, че се схванах, от друга страна, това ми се струваше най-безопасното място в жилището, защото хлапетата използваха другите помещения, за да се тероризират взаимно. Тичаха, скачаха, пищяха, биеха се, хапеха се и крещяха, докато накрая се докараха до състоянието, което Джесика нарича „уморени до смърт“. Дадох им да изпият по една чаша прясно мляко — сравнително успешно начинание, тъй като само Том счупи чашата си, и най-накрая ги склоних да си легнат. Макар сладурчетата да бяха капнали от умора, останали им бяха достатъчно сили да капризничат относно това — дали и колко лампи да оставя включени; в резултат изпробвах толкова комбинации, все едно отговарях за сценичното осветление в някой театър. След дълги спорове стигнахме до компромисния вариант нощната лампа да свети, но да я покрия с парче плат, за да не им блести в очите. Най-накрая те заспаха.
Тишина.
Благословена тишина. Как неусетно лети времето — вече е единайсет без петнайсет. След като бях принудена часове наред да пълзя на пода, след като хващаха дрехата ми с ръчички, изцапани с шоколад, а накрая Том счупи чашата с млякото и то се изля върху мен, от елегантната ми прически няма и следа, дрехите ми са измачкани и мръсни. Единственият положителен резултат е, че след като непрекъснато напрягах ума си да измисля забавления за милите дечица, почти престана да ми се повдига. Вероятно затова някои жени раждат многобройна челяд; изглежда, умората е единственото ефикасно средство срещу повръщане.
Изведнъж си давам сметка, че докато децата бяха будни, поне не се чувствах самотна — сега тишината ме плаши. Май е най-потискащата мисъл, която ми е хрумвала, въпреки че през последните месеци мислите ми са доста мрачни.
Истината е, че съм самотна. Напоследък прекарвам толкова вечери сама у дома, че започнах да се влюбвам в говорещия часовник. Изчислих, че през осемте месеца, преди да забременея, с Хю сме си били вечер вкъщи само дванайсет пъти. Ходехме на купони и приеми, посещавахме барове, ресторанти и кръчми, ходехме на кино. През последните два месеца той ме изведе само два пъти. Проклятие, къде се губи Хю? Няма начин онова, върху което работи, да е толкова важно, нали? Ненавиждам промените, които ме превърнаха в хипопотам. В моите среди единствените изпъкнали части на тялото, които се смятат за приемливи, са устните и гърдите, напомпани със силикон. Нищо чудно, че Хю бяга от мен, въпреки че дължа състоянието си именно на онова, изпъкналото, в панталона му.
Когато най-сетне той се прибра у дома, се опита да ме преметне, че е работил до късно, въпреки че лъхаше на алкохол и тютюнев дим, а доволната му усмивка издаваше, че хубавичко се е позабавлявал в някой бар.
— Мръсник такъв! — изкрещях, без да изслушам обясненията му. Това беше най-милото, което му казах през следващите два часа. Енергията, която напоследък ми изневеряваше, се върна, и то с пълна сила. Виках, крещях, тропах с крак и беснях, без да позволя на Хю да ме прекъсне с плахите си опити да замаже положението — да, наистина е бил на ресторант, обаче с клиент, значи все едно е бил на работа.
— Защо не ми телефонира?
— Нямахме време.