— Имал си време да се обадиш на Бека!
— Трябваше да се уговорим за децата. Знаех, че вечерта тя е заета.
— Съобразяваш се с нейните планове, не и с моите, така ли? Изпълняваш само обещанията си към нея!
Той смаяно ме изгледа, което беше съвсем естествено — никога не съм му вдигала скандал, не съм го обвинявала. Много рядко се случва да ме вбеси, дори тогава се старая да не го показвам. Мъжете не обичат опърничавите жени, нали? Крясъците и сълзите само предизвикват преждевременно остаряване. Ако с Хю спорим, то е за нещо банално, например кой филм да гледаме по телевизията. Никога не сме се карали. Почти никога не му повишавам тон, не го ревнувам… а случи ли се, гледам да не го показвам. Този наш първи скандал беше забележителен. Не си бях подготвила реч, а крещях каквото ми дойде на ума, изливайки всичко, което се беше събрало в душата ми през последните два месеца. Като изчерпах запаса си, започнах да обвинявам Хю за щяло и за нещяло, което наля масло в огъня и ми позволи отново да дам воля на яростта си. Докато крещях, той остана спокоен (което още повече ме влуди), само ме молеше да понижа глас, за да не събудя децата.
— О, господинът изведнъж си спомни, че има деца, така ли? — извиках, съумявайки да вложа в изречението горчивина, обвинение и самодоволство — само по себе си забележително постижение. Без да му позволя да отговори, извиках: — Ами счупената плочка в банята?
— За какво говориш?
— Не забеляза ли счупената плочка до умивалника? — Измарширувах в банята, победоносно посочих въпросната плочка. — Трябва да се смени. — Изведнъж това ми се стори като най-голямото варварство. — Не си ли забелязал? — попитах отново.
— Ами… не — промърмори той, изумен от неочаквания обрат на разговора.
— Не ли?
— Да — плахо подхвърли Хю, макар да разбираше, че и този отговор няма да ме задоволи. Разбира се, имаше право.
— Щом си забелязал, защо не я смени?
— Не съм я видял! — Той най-сетне избухва, нервите му не издържат под натиска на истеричния ми пристъп.
Странно, но гневът му ми подейства успокояващо.
— Така ли? — усмихнах се с мрачно задоволство. — И знаеш ли защо не си я забелязал? — Хю се озърта, като че ли се надява правилният отговор да е написан на стената или върху завесата пред душа. — Ще ти кажа. Защото е прекалено „семейно, домошарско“, ето защо! Поддържането на дома изобщо не те интересува.
— И теб не те интересува, затова сме наели чистачка.
Разбира се, имаше право, но не възнамерявах да се предам толкова лесно.
— Пет пари не даваш нито за децата си, нито за мен, иначе щеше да се прибереш в шест и половина, както се бяхме уговорили.
Едва когато го изрекох, разбрах, че е било в подсъзнанието ми. Единствената ми мисъл до този момент беше: „Слава Богу, че не съм омъжена за този самовлюбен егоист. По-скоро ще плувам в река, пълна с крокодили, отколкото завинаги да се обвържа с мръсника.“
Но аз съм обвързана с него. Детето в утробата ми е много по-обвързващо от венчалната халка и макар да тежи едва сто грама, е много по-тежко от металната топка и веригата, с които са оковавали каторжниците.
Освен това Хю не е мръсник, а любовта на живота ми. Обичам го, винаги ще го обичам. Няма алтернатива. Самосъжалението предизвика нервната ми криза. Ураганът от емоции отмина, оставяйки ме сред развалините, предизвикани от горчивите ми думи. Не съм от жените, които се държат като откачени и го отдават на месечния си цикъл, което според мен е жалко (и нечестно) оправдание. Никога не съм откраднала вещ от магазина „поради разсеяност“, никога не съм изрязвала дюкяните на скъпите панталони на бившия си любовник. Упражнявам пълен контрол върху тялото, чувствата и бъдещето си, нося отговорност за миналото. Трябваше да изкажа на глас мислите си, но плачех истерично и не бях в състояние да говоря. Докато лежах на канапето, ми хрумнаха два факта. Първо, че Хю не ме е виждал да плача, никога не съм му опявала. Обикновено съм еталон за рационално поведение. Наистина, плакала съм, задето не е мой, но пред него се правех на непукистка. Не паднах духом дори когато виждах как отново и отново се връща при Бека. Дори когато ме поканиха на сватбата си. Дори когато закарах Бека в болницата, за да роди Кейт (честта се падна на мен, тъй като Хю отсъстваше). А сега, когато очаквам дете от него, се заливам в плач. Къде е логиката?
Второто, което ми дойде на ума, бе, че съм с мъжки къси чорапи. Пристъпът на истерия щеше да окаже много по-силно въздействие, ако още тежах четирийсет и осем килограма и носех елегантен чорапогащник.
Хю с облекчение осъзна, че бурята е отминала, прегърна ме и взе да ме утешава. На мига забравих защо съм му сърдита и се притиснах към него като пиявица.