Ето защо тази сутрин атмосферата е така нагнетена, че е необходим трион, за да разреже напластените объркване, разкаяние и страх. И двамата сме прекалено вежливи. Стараем се да покажем, че първият скандал помежду ни, откакто се познаваме, е забравен, но само подчертаваме обратното.
Първият скандал, откакто се познаваме.
През почивните дни в края на седмицата с Хю често пътуваме. По-често в чужбина — Барселона, Прага, Париж или Рим, понякога в провинцията. Преди Коледа прекарахме една вълшебна седмица в Бабингтън Хаус — плувахме в басейна на хотела, разхождахме се и се радвахме, че сме на стотици километри от улиците и магазините на големия град, изпълнени с хора, пазаруващи за празника. И тогава попаднахме в задръстване — колоната от автомобили пред нас и зад нас изглеждаше безкрайна, но за разлика от сега ни беше весело. Слушахме любимите си компактдискове и пеехме е пълен глас. Пусках в устата на Хю (не и в моята) парченца шоколад „Линд“, всеки път той облизваше пръстите ми. Придвижвахме се толкова бавно, че без всякаква опасност от катастрофа от време на време Хю се навеждате да ме целуне или галеше бедрото ми. Неспирно разговаряхме — обсъждахме случилото се през седмицата в неговата и в моята агенция, крояхме планове за Коледа, разменяхме си шеги. Беше само преди три месеца, ала ми се струва, че оттогава са изминали три години или три милиона години.
Питам се дали и Хю си спомня онова пътуване. Не зная дали ми се иска споменът да е жив в паметта му.
Той е объркан. Често му се налага да остава в кабинета си след края на работното време или да вечеря с клиенти; по принцип нямам нищо против, освен това Хю ме предупреди, че работи по важен проект. Не си спомням името на продукта, който ще бъде рекламиран, във всеки случай не е „Мадъркеър“ или „Авънт“. Редно е, след като съм в същия бизнес, да разбирам под какво напрежение е човек, когато работи върху голяма сделка. Не стига това, ами Хю трябва да вложи още повече време и енергия, за да докаже на новите си шефове, че е заслужил шестцифрената си заплата. Разбирам, че е имал възможност само веднъж да се обади по телефона, знаел е, че Бека ще ми предаде необходимото, и е очаквал да му вляза в положението, защото, както вече казах, често му се случва. В миналото неизменно проявявах разбиране. Защото неписаният закон гласи, че любовницата трябва да прояви разбиране. По традиция съпругата има проблем с разбирането. И още нещо — любовницата не вдига скандали, те също са „разрешени“ само на законната половинка. Единственото ми утешение е, че доста уверено встъпих в ролята въпреки липсата на венчална халка на безименния ми пръст.
И аз съм объркана. Защо нещо, което се е случвало и друг път, но не ме е тревожило, изведнъж ме накара да избухна? От друга страна, защо Хю не проумява, че е постъпил неправилно? Най-много ме е яд на себе си, задето изпаднах в истерия; вместо да си изкажа болката, да обясня от какво съм огорчена, аз се нахвърлих върху Хю с нелепи инвинения, например, че не е сменил счупената плочка или че е забравил да полее цветята. Накратко, докато играех ролята на опърничава жена, спечелих няколко незначителни битки, но не и войната. Въздишам. Така и не мога да преценя кой от двама ни е прав и кой греши.
Насилвам се да мисля за двата дни, които ни предстоят. Предполага се, че отиваме на почивка и трябва да сме в добро настроение, нали? Подавам на Хю шоколадче, той учтиво ми благодари. Подхвърлям, че ми е студено, Хю се опитва да усили климатика, върти ту един, ту друг бутон на таблото, но не улучва правилния. Наложи се да наемем микробус, за да се поберат децата и багажът. Знам, че Хю би предпочел да пътуваме с комби — вината е моя, защото прекалено късно се свързах с фирмата за автомобили под наем. Питам го дали предпочита да слуша компактдиск, или радио, той предоставя избора на мен. Хлапетата усещат, че моментът не е подходящ да разиграват любимите си номера, и са необичайно кротки — ако някой ги наблюдава отстрани, ще ги помисли (погрешно, разбира се) за истински ангелчета. Напрежението помежду ни е толкова осезаемо, че можем да го докоснем.
Минутите се нижат мъчително бавно; след около половин час Хю възкликва:
— Мамка му!
— Мамка му! — повтаря като папагал Том.
— Примамката! Татко каза, че е забравил примамката за риболова — хорово произнасяме двамата с Хю, споглеждаме се и се усмихваме; напрежението помежду си като по чудо е изчезнало, прогонено от възклицанието на Том.
— Какво има? — питам.
— Забравих папка с важни документи. Снощи я оставих на плота в кухнята с намерението да я сложа в чантата си. Трябва да се запозная с документацията, защото в неделя ще проведем конферентен телефонен разговор. Съжалявам, но се налага да се върнем.