— Захарин — допълва Хю.
Бременността се съпътства от много проблеми — варикозните вени, подуването на глезените и нежеланите съвети са само в началото на дългия списък. Намръщено обхождам с поглед сътрапезниците си, демонстративно загребвам с пръст от топеното сирене „Бри“. Нямам желание да го опитам, защото знам, че е опасно за мен, ала самодоволните фашисти около масата ме предизвикват да правя напук. Дори когато съм в прекрасно настроение, мразя нежеланите съвети; не подкрепям теорията, че те са добронамерени, според мен са намеса в личната свобода. Откакто живея с Хю, мнозина „приятели-доброжелатели“ ме обсипваха със съвети, деветдесет процента от които се свеждаха само до: „Откажи се от него, той никога няма да зареже жена си.“ Добре че не ги послушах, нали? Ако поискаш съвет, дори да не го приемеш, си длъжен да го преглътнеш. Но когато е нежелан, почти се чувствам задължена да се държа грубо. Несъмнено най-вбесяващите поучения ще чуеш от жени, които не са имали деца, и от мъже, чиито съпруги са раждали.
— Какво правиш? — възкликва Хенри, като че ли наблюдава как възнамерявам да погълна скорпион.
— Доколкото ми е известно, не си раждал. Защо смяташ, че знаеш какво е вредно за бременната? — озъбвам се.
— Знам, разбира се. Имам три деца.
— Не, нямаш! — настоявам и съм готова да вляза в лют спор, но за късмет на Хенри много преди да поднесат на масата горещия ябълков пай, съм принудена да изтичам в тоалетната, за да се освободя от приетата храна.
Когато излизам, обядът е приключил, масата е раздигната, всички са се настанили в дневната. Първо, няма къде да седна, второ, отново ми се повдига от дима на цигарите и на пурата на Хенри. Предпочитах да се поразходим, да подишаме чист въздух. Предложението ми е посрещнато с възгласи, че навън е полярен студ. Изтъквам, че Сам и Гилбърт са излезли на разходка, но знам, че те остават глухи за доводите ми. Ако се съди по броя на кутийките бира и бутилките вино на масичката, единственият поход, който ще се предприеме този следобед, е към опиянчването. Дори Пени отпива от чаша, пълна с вино.
Чувствам се като прокажена.
Излишна съм дори тук, на задника на географията. Поглеждам през прозореца.
Може да е задникът на географията, но е много хубав. Дали пък да не се разходя сама?
Не, ще ме помислят за невъзпитана.
Отгоре на всичко децата сякаш разбират, че от възрастните само аз съм трезвена, и непрекъснато ме тормозят.
— Защо водата замръзва?
— Гладна съм.
— Къде ми са ръкавиците? Виждала ли си ги, Джорджина?
Преструвам се, че не ги чувам, в резултат хлапетата започват да досаждат на Пени и Либи. Питам се дали децата имат радарна система, разпознаваща майките като онези, които доливат чашите с безалкохолни напитки, бършат дупета и носове. Ако наистина я притежават, то тя е адски примитивна, защото явно не разпознава бащите — и Хю, и брат му са безпомощни. Хю се опитва да отговори на въпроса — защо водата замръзва, но прекалено сложните му обяснения отегчават и объркват децата. Хенри предлага да приготви сандвичи, обаче усилията му се увенчават с провал. Накрая на Пени й писва да дава указания от рода на: „Кутията с маслото е в шкафа“, „В хладилника има пилешко и бурканчета с конфитюр“, „Ножовете са в най-горното чекмедже вдясно“, става и отива сама да приготви следобедната закуска. Децата се наяждат и започват да се дърлят помежду си. Възрастните са на градус и също започват да се зяпат накриво. Пени и Либи настояват да гледат по телевизията някакъв черно-бял музикален филм, обаче Хенри е Господарят на дистанционното и вбесява всички, като непрекъснато се прехвърля от канал на канал.
— Няма да гледаме дори „Бруксайд“ — огорчено подхвърля Либи.
— Защо?
— Представи си, сигналът на Канал 4 не се приема в Уелс!
Междувременно Мили изсипва на пода в кухнята всичко, което се съдържа в чантичката с козметичните ми при кадлежности. Безпомощно наблюдавам как спиралата за мигли, за която съм дала цели двайсет паунда, се изтъркулва в „черната дупка“, тоест под хладилника, как Мили щедро размазва фондьотена ми по лицето, ръцете и тениската на Кейт.
Ваканционното ми настроение бързо се помрачава. Досадната „семейна“ атмосфера сякаш ме задушава.
За щастие на сцената се появяват Сам, Гилбърт и брат му Джеймс. От близо месец не съм виждала Сам; разбира се, разговаряме по телефона, но тъй като не съм нито собственичка на магазин за цветя, нито шивачка, е почти невъзможно да се срещнем. Още преди да свалят туристическите обувки, забелязвам, че тя никога не е изглеждала толкова красива. Страните й са поруменели — дали от чистия въздух, или защото на връщане тримата туристи са се отбили в кръчмата, — но е неоспорим факт, че приятелката ми изглежда фантастично. Прегръщам я, поздравявам Гилбърт, едва тогава насочвам вниманието си към Джеймс.