Очевидно не успявам да скрия колко невероятен ми се струва този факт, защото Либи отговаря:
— Понякога е малко досадна, обаче има златно сърце. Винаги е била много мила с мен… в определени моменти нямаше да се справя без нея. Приятелките те подкрепят, когато забременееш, нали?
Не отговарям, защото това не важи за моите приятелки, които нямат опит в тази област. Попитай ги колко калории съдържа даден хранителен продукт или за въздействието на семената на гроздето като антиоксидант и те ще те обсипят със съвети. Ще изброят поне сто случая, при които се използва вазелин (за сгъстяване на миглите, заздравяване на ноктите, евтин, но ефикасен гланц за устни…), обаче няма да споменат, че помага при подсичане на бебета. Моите приятелки не се интересуват от бебета. Сам винаги пита как съм, но преди да отговоря, бърза да добави: „С Гилбърт нямаме търпение да си имаме дечица“, след което се впуска в лирични описания на бъдещия си съпруг или на сватбата. С Джулия пък вече не се срещаме след работа, но дори да излизахме заедно, както преди, тя едва ли щеше да прояви интерес към моята бременност. Започвам да разбирам, че ни е свързвала само работата. Жените, отпиващи от чашите с шампанско и посягащи към изисканите ордьоври, които се срещат по приеми, никога не са били мои приятелки, само познати. Като разбраха, че съм бременна, повечето ми телефонираха… по веднъж. Акт на учтивост, нищо повече. Уверих ги, че съм на седмото небе от радост — общоприетата фраза в подобни случаи, но не казах нито дума за резките промени в настроението ми, горещите вълни или страховитото повръщане — това са забранени теми в изисканото общество.
Предпочитам да не се оплаквам, затова отново насочвам разговора към кариерата на Либи:
— Сега дъщеря ти е поотраснала, вече ходи на училище. Защо не довършиш следването си?
— Все си казвам, че ще се върна в университета. Завеждащите клиниката проявяват разбиране към мен, вероятно ще ми разрешат да отсъствам, за да посещавам лекциите, ако наистина го искам. Въпросът е, че така и не намерих време да напиша молба до ректора. Ако имам няколко свободни минути, предпочитам да хапна шоколад или да изпия чаша вино.
— Може би наистина е за предпочитане.
— За какво говориш?
— Коя година беше студентка, когато забременя?
— Трета.
— Значи си научила каквото трябва — вече знаеш как се правят деца.
Както очаквах, Либи избухва в смях, който отеква сред високите дървета. Хваща ме под ръка, тръгваме обратно към къщата, като оживено обсъждаме дали арогантността на Джъд Лоу е отблъскваща, или е ужасно секси.
24.
В единайсет и половина решавам да си легна. Прекалено уморена и трезва съм да се включа в дискусията дали Лио Сайърс е по-добър певец от Бари Манилоу.
— Къде е Хю? — питам Сам.
— Де да знам? — избърборва тя. Опитва се да държи едновременно чаша вино, димящата си цигара и картите за игра, което изисква изключителни жонгльорски умения; как да очаквам, че отгоре на всичко ще държи под око и гаджето ми?
— Скъсахме им задниците — завалено добавя Джеймс, ухилва се глуповато, обръща се към Сам и вдига тост за да ознаменува победата. Почти ги съжалявам заради махмурлука, който им е в кърпа вързан. Надничам в кухнята. Гилбърт помага на Пени с бърсането на съдовете.
— Виждали ли сте Хю? — питам.
— С Хенри отидоха да донесат дърва от бараката — отговаря Гилбърт.
— Взеха бутилката с уиски — с нескрито раздразнение добавя Пени. Не проумявам защо е толкова кисела — в края на краищата не са извършили углавно престъпление.
Отново навличам палтото, увивам се с шала, слагам ръкавиците и се изправям срещу предизвикателствата на „полярния“ студ. Нощта е ясна и студена, нищо чудно отново да завали сняг. Преди да видя мъжете, чувам гласовете им.
— Поздравявам те.
— Благодаря. — Хю произнася думата прекалено отчетливо, издавайки, че вече е „на градус“.
Заобикалям къщата, забелязвам ги до обора, но те не ме виждат, защото са с гръб към мен. Седят на купчината дърва, които са нацепили, почти не се поглеждат, а се взират в мрака. Гледката е толкова трогателна, че спирам да им се порадвам.
— Как я караш с… ъъъ… бременността? — пита Хенри.
Неволно се усмихвам. Двамата се чувстват като в небрано лозе, наложи ли им се да изразят чувствата си или да говорят на „деликатни“ теми. Не се учудвам, защото поведението им е типично за всички, завършили мъжко или девическо училище — пансион. Братята са очарователни, независими, духовити емоционални инвалиди. Знам, че Хю би споделил само с брат си дали иска бебето, затова затаявам дъх. — Подрязаха ти крилата, а?