Смятам, че е адски мило от страна на Либи да съветва приятелката си, само че Пени не й благодари, не проронва нито дума. Изчаква Сам да се появи отново и простичко казва:
— Наистина ли ще приготвиш закуската, Сам? — Усмихва се, но усмивката й изглежда попресилена. — Тогава ще заведа децата на църква. Вчера проверих — литургията започва в единайсет.
— Всяка седмица ли ходят на църква? — питам.
— Много рядко се случва да пропуснат литургията.
Религия! Какво ще предприемем в тази връзка? Ще уча ли моето дете, че има Бог (различен от съвременните богове като Роби Уилямс например), или ще призная, че според мен съдебните заседатели още не са взели решение по въпроса? Да си родител, означава много повече от това — да купиш на отрочето си най-модерните маратонки „Найк“; за пореден път се питам дали съм способна да нося отговорността. С Хю още не сме обсъждали в каква религия ще възпитаме детето си. Налага се да го сторим, и то скоро. Може би ще повдигна въпроса, докато пътуваме обратно към Лондон. Ще използвам възможността да изтъкна, че възнамерявам да се върна на работа, след като родя. Давам си сметка, че освен да направим бебето, с Хю не сме сторили нищо да се подготвим за раждането му. Дори не сме му измислили име, нямам представа дали Хю иска да присъства в родилната зала.
— И аз ще дойда — обръщам се към Пени. Тя сепнато ме поглежда, мисли, че не ме е разбрала. Вярно е, че не ходя често на църква — на практика посещенията ми са ограничени до сватби и погребения. — Сама няма да се справиш с децата — добавям. Предполагам, че не й се иска да я придружа, от друга страна, няма как да ми откаже. Ще бъде нехристиянско, нетипично за нея.
Някак си прилъгвам Кейт и Том да сложат дрешки, които, ако не официални, са поне чисти, и тъй като Либи се е върнала в леглото, за да се възползва от рядката възможност да полежи до късно, предлагам на Мили да ни придружи.
— Че защо? — пита тя. Уместен въпрос.
— На връщане ще се отбием да купим сладкиши и вестници — отговарям.
Малката е изправена пред труден избор — да не гледа любимите си филмчета за Барби и Степ или да довери другиму отговорната задача да купи любимите й сладкиши.
— Тогава ще дойда. — Въздиша, за да изтъкне, че почти съм я изнудила.
Отказва да се облече официално, както подобава за посещение на утринната литургия. Откровено казано, скоро става ясно, че не притежава дрехи, подходящи за целта. Бог ще трябва да се примири с яркозелената й миниполичка, сребристата блузка с гол гръб и рубиненочервените сандали, които тя носи с дебел чорапогащник на разноцветни райета. За да докаже, че осъзнава тържествеността на случая, тя си слага поне двайсет сребърни гривни; изглежда, сякаш тежестта им всеки момент ще я повали. Пени е потресена — ако знаех, че външността на Мили ще я хвърли в такъв ужас, щях да позволя на малката да сложи фалшивите си татуировки, но вече е късно, ще закъснеем за литургията.
По чудо съумяваме да въведем в църквата цялата детска градина, второ чудо е, че хлапетата май са решили да се държат безупречно по време на службата.
Не ми е ясно точно какво породи внезапното ми желание да отида на църква. Със сигурност знам, че не ми се щеше да остана в кухнята сред миризмата на пържен бекон, на която чувствителният ми стомах реагира прекалено остро. Освен това ми домъчня за Пени, защото, макар да е самодоволна и досадна, не е честно през цялото време само тя да се грижи за децата. Кой би помислил, че гумените ръкавици ще предизвикат подобно съчувствие?
Предполагам, че има и още нещо.
Може би е любопитство. Новост е да прекарам в църквата неделната утрин, вместо да пазарувам в супермаркета или да обикалям магазините на Кингс Роуд. Не че искам да се моля на Всевишния или нещо подобно. Засега помощта Му не ми е необходима. Животът ми е прекрасен. С Хю ще имаме дете, чух го как възхитено говореше за мен пред брат си. Всичко е наред. Дори да не беше, не виждам с какво ще ми помогнат неизречените молитви към нещо, в чието съществуване се съмнявам. Още не съм си го помислила — и започвам да редя наум: „Моля те, направи така, че всичко да е наред.“ Няма да навреди, нали?
Не проблесва мълния, морето не се разделя — накратко, липсват признаци за божествена намеса. Ала докато седя на дървената скамейка сред усмихнати възрастни жени, които пеят химните, познати от детството ми, и наблюдавам как лъчите на плахото пролетно слънце проникват през прозорците със стъклописи и обагрят неравния каменен под, ме обзема спокойствие. Като че ли някой е протегнал ръка да ме подкрепи. Неусетно запявам с другите, на душата ми е ведро.