— Пустият му дъртак — заявявам, но бързам да смекча думите си с най-милата си усмивка; оказва се, че излишно си давам зор, защото тя изобщо не ме слуша. — А вие как се чувствате?
— Обещавам, че ще престана да пия толкова много. — Либи обляга глава на дървената маса, страховито стене. — Главата ми ще се пръсне, но не само от снощи. В петък също имах тежък запой.
Все повече започвам да я харесвам. Предпочитам да слушам за пиянски вечери, отколкото за изографисване на тавани и обръщане на дюшеци. Погрешно е да се мисли, че като станеш майка, се отказваш от всякакви забавления. Явно животът на Либи не е песен, обаче с радост забелязвам, че тя не пада духом и няма да тъгува, докато се превърне в сбръчкана бабичка.
— Хубаво ли си изкара тогава?
— Мили, иди да се полюлееш — предлага Либи.
— Не искам. — Очевидно малката от разстояние надушва пикантните подробности и държи да не ги пропусне.
Либи смръщва вежди; след кратка, но упорита съпротива и подкуп под формата на кока-кола и пакетче чипс, Мили с нежелание тръгва към люлката и се отдалечава достатъчно, та да не ни подслушва, макар майка й да твърди, че тя умее да чете по устните. Въпреки че се страхува от малката шпионка, Либи все пак отговаря на въпроса ми:
— Горе-долу. С тайфата от службата отидохме да пийнем по едно… Мили беше на чай при нейна приятелка, бях уредила детегледачката да я вземе оттам… — Изглежда, Либи непрекъснато изпитва необходимост да се оправдава, все едно я измъчва чувство за вина.
— Значи си била „млада, свободна и неомъжена“, както се казваше в една песен — подхвърлям, за да я насърча да продължи.
Тя кимва:
— За съжаление не пихме по едно; след бирата се прехвърлихме на вино, после на текила, отидохме в нощен клуб, накрая правих секс с приятел на един от младшите консултанти. — Последните думи тя изрича шепнешком.
— Не може да бъде!
— Може — уверява ме тя, кисело се усмихва.
Прекъсваме разговора, за да отворим пакет чипс за Мили; откровено казано, твърде се съмнявам, че ще отвлечем вниманието й с толкова прозаична примамка. Бързам да задам задължителния въпрос:
— Е, как беше? — Никой не прави подобно признание, ако не се надява, че ще го разпитат за подробностите.
— Не знам — шепне Либи. — Като се събудих сутринта, възникнаха два въпроса. Първо, кой е човекът в леглото до мен. Второ, как да го отстраня, без да привлека вниманието на… знаете кого. — Говори бързо, въпреки че Мили е поне на петдесет метра от нас; може би си въобразява, че се обучава за тайна агентка в МИ 5.
Усмихвам се в знак на съпричастие.
— Всъщност в съзнанието ми изникнаха още куп въпроси, изискващи незабавен отговор. Колко е часът? Какъв ден сме? Ако е делник, с какво ще приготвя сандвичите на Мили? Униформената й риза изгладена ли е! Как съм се прибрала вкъщи? Как бикините ми са се озовали на таблата на леглото? Кой е изгасил свещите? Петното на мокета от червено вино ли е? И ако е, ще се изчисти ли със специалния препарат? Стигнах до извода, че първоначалното ми решение да се съсредоточа върху първите два въпроса е било най-разумно.
Засмиваме се, Сам пита:
— Успя ли да го чупиш, без да си навлечеш гнева на страшната… — Посочва момиченцето с жест, който е хибрид между намигване и кимване.
Забелязвам, че Мили неодобрително изпухтява. Явно опитите ни да запазим детската й невинност са не само абсурдни, но и неефективни.
— И да, и не. Отърваването от него беше фасулска работа, Господинът умираше от нетърпение да си плюе на петите, особено след като видя на вратата на хладилника стикерите с Покемон и детската паста за зъби в банята. Само че не успяхме да осъществим бягството му незабелязано от вечно бдителната… — Либи посочва с очи дъщеря си.
Намусената Мили нарушава обета си за мълчание — отново се приближава до нас и заявява префърцунено: „Тя върши безобразия“, като че е не дъщеря, а майка на Либи.
— Не издавай страха си — прошепвам.
Либи насила се усмихва, но личи, че е притеснена. Питам се какво да й кажа за утешение. Не мога безучастно да гледам как се тормози, измъчвана от чувство за вина.
— Какво пък толкова? — подхвърлям. — Спала си с красив непознат. Не е престъпление, нали?
— Не и ако бях неомъжена. Обаче аз съм самотна майка — избърборва тя. Изглежда, за нея дъщеричката й е хем воденичен камък на шията, хем спасителен пояс.
— Всички сме го правили. — Сам окуражаващо стиска ръката й. — Без Джордж, разбира се — добавя, от което ми става ужасно неловко.
— Не ти ли се е случвало да преспиш с някой мъж само една нощ, Джордж?
— Не, ако не се брои първата ми нощ с Хю. — Набързо й разказвам нашата история. Налага се да проявя страхотна самодисциплина и да не се впускам в подробности, защото времето ни притиска — след два часа трябва да сме в къщата, ще ни чакат за обяд.