— Моето положение ли?
— Ъхъ, нашето положение. Детето идва, без да го планираш, неомъжена си…
Не съм в нейното положение — за разлика от нея имам до себе си мъж, който ме подкрепя, но ми се струва неучтиво да го изтъкна.
— Посещенията при гинеколога са истинско изпитание — признавам и отново се залавям с чиниите.
— Защо?
Поглеждам я. Смутена е, лицето й лъщи от пот. Изведнъж разбирам, че съм зажадняла за разговор „по женски“, което е странно. В миналото единственото, което ме вдъхновяваше за подобен разговор, бе не изражението на събеседницата ми, а нещо друго на лицето й, например: „Май носиш новото червило на «Шанел». Трайно ли е?“ Усмивката на Либи ми дава зелена улица да бъда по-откровена с нея, отколкото, да речем, с Джулия или Сам. Може би защото не е гримирана, а косата й небрежно е завързана на конска опашка. Последния път косата на Джулия беше боядисана в абаносовочерно на червени кичури (патент на стилистите Тони и Гай), тениската й беше дизайн на Стела Маккартни, джинсите — на „Джоузеф“. Сам предпочита друг стил, но облеклото и аксесоарите й са още по-скъпи, защото са творения на „Ермес“ и „Ескада“. Нямам представа защо външността им ме възпира да обменям с тях мнения относно ползата или безполезността от промивките, сърбеж на разни интимни места, инфекция на пикочния мехур. Бог знае откога Либи не си е купила дреха, която струва повече от двайсет и шест паунда. Предполагам, че съботните си утрини прекарва в Центъра за предучилищно обучение и в „Макдоналдс“, вместо да обикаля бутиците и да обядва в изискано френско бистро — и някак си това ми действа успокояващо.
— Хм, странно. Доскоро изобщо не се смущавах да разпитвам лекари, сестри и други медицински лица. Смятах ги за най-обикновени хора.
— Ами тъкмо такива са — съгласява се Либи. — Спала съм с един анестезиолог. Горкият, много беше зле в леглото, въпреки че като професионалист може би е безукорен.
Засмивам се. За да й покажа колко близка я чувствам, споделям:
— По време на следването ми често се случваше да победя студентчета по медицина в състезания по надпиване. Изобщо не се церемонях с тях, смятах се за длъжна да ги подложа на разпит какво и защо правят по човешкото тяло.
— Браво на теб! — възкликва Либи. — Но?
Мехурчетата от препарата весело танцуват около мазните чинии, без да ги е грижа за моето затруднение.
— Но изведнъж започнах да гледам на лекарите и акушерките като на божества. Убедена съм, че само Дева Мария е имала куража да погледне в очите акушерката си. Когато се обръщам към дама, упражняваща тази достойна професия, казвам нещо от този род: „Извинете, може ли да ви помоля за помощ? Нали не ви притеснявам? Прощавайте за въпроса, но ще обясните ли защо пъхате таран в интимните ми части? О, било задължително! Знаменито. Много благодаря. Извинете за безпокойството. Благодаря.“
Либи се залива от смях.
Не и аз.
Изглежда, загубила съм самоувереността, която натрупах с толкова усилия. Години наред се стараех да бъда по-добре информирана, по-забавна и остроумна, по-интелигентна, по-мъдра, по-трезвомислеща. Обаче нито едно от гореизброените определения не се отнася за бременните или за младите майки. Почти четиринайсет години на нечовешки лишения и усилия са заличени от петнайсет минути удоволствие в леглото. Мисълта е ужасно потискаща.
— И за мен гинекологичните прегледи бяха истинско изтезание — признава Либи. — Нормално е преди раждането да се притесняваш — все пак плаваш в непознати води. Изчетох куп книги по въпроса, изслушах куп съвети от познати и непознати хора, но все съм си невежа.
Вдигам вежди, тя отново се засмива, след миг обаче става сериозна и пита:
— Всичко е точно, нали? — Задава въпроса, без да ме погледне, което ми дава възможност да поразмисля доколко да й се доверя. Никога не съм се изповядвала, ала предполагам, щях да се чувствам по същия начин — изплашена и същевременно изкусена да разкрия душата си. Ах, какво облекчение ще бъде да съм откровена! Да призная, че съм нервна, объркана и неподготвена за коренния обрат в живота ми. Може би ще ми олекне, ако обясня колко ми е неприятно, че тялото, което доскоро си беше само мое и бе предназначено да носи модели на Хелмут Ланг, сякаш вече не ми принадлежи, а е станало обществена собственост.
Всъщност и животът ми вече не ми принадлежи.
Ще бъде страхотно облекчение да не пускам в употреба фалшивия глас, за да отвърна: „Всичко е наред. Чувствам се на седмото небе.“ Ще ми се да пратя по дяволите фалшивия глас.