— Всичко е наред — отговарям с усмивка, — Чувствам се на седмото небе. Знаеш колко радостно е да очакваш дете.
Либи изпитателно се взира в мен, но не казва нито дума. Мигът за откровения отлита, измъчва ме натрапчивата мисъл, че съм измамила само себе си.
Либи простира мократа кърпа на облегалката на един стол:
— С Мили скоро потегляме обратно към Лондон. Не ми се ще да попадна в обичайните задръствания. Ето ти моя телефонен номер. Може да се срещнем на кафе или нещо подобно…
— С удоволствие — усмихвам се. Макар от два месеца насам да не съм засипана с покани за светски събития, осъзнавам, че предложението й да пием кафе е първото, което с удоволствие приемам.
— Обади ми се — усмихва се тя. — Скоро.
27.
Нашата славна дружина от четирима потегля към Лондон в пет следобед, след като Хю проведе важния конферентен разговор и два часа след оптималното време за тръгване; движението е ужасно натоварено, децата са изнервени и капризничат — нормална реакция за неделната вечер. От друга страна, има и нещо положително — дългото пътуване ми дава възможност да поговоря с Хю. Едва през последните два дни си дадох сметка колко важни въпроси не сме обсъдили. Изобщо не ми беше хрумвало, че живеем в дом, изпълнен с табута.
Започвам с питане, свързано с грижите за детето.
— Смяташ ли за по-разумно да вземем бавачка, или ще предпочетем детско заведение, след като отново тръгна на работа? — Цели двайсет минути обмислях въпроса, преда да го задам. Накрая реших, че трябва да го поставя ребром, за да не останат съмнения относно намерението ми да се върна в агенцията.
— Възнамеряваш да работиш, така ли? — Хю не изглежда разгневен, само учуден.
— Естествено. Нали не очакваш да си остана вкъщи? — Разбира се, именно това е очаквал, обаче няма начин да го предизвикам, без да призная, че съм подслушала разговора му с Хенри.
— Не съм мислил по въпроса. — Той се усмихва. — Като се замисля, нито Бека, нито Пени се върнаха на работа, вероятно затова съм предположил, че и ти ще си останеш вкъщи. Но щом държиш на кариерата си, в никакъв случай не се отказвай. — Хю широко се усмихва, възхитен от великодушието си.
— И така, детска градина или бавачка?
— Изборът е твой.
— Смяташ ли, че трябва да кръстим бебето?
— Както решиш.
— Ако направим църковно кръщене, ще се наложи редовно да посещаваме неделната служба, иначе е безсмислено.
— Право да ти кажа, ще ми бъде доста трудно, Джордж. И без това в неделя съм много зает — докато прегледам вестниците, едва ми остава време за голф и ръгби.
— Добре. — Поглеждам през страничното стъкло. Всички бързат да се приберат у дома, колите едва пъплят и по трите платна на магистралата. Надничам във всяка, която ни задминава. Забелязвам много двойки. Едни изглеждат щастливи и отпочинали, други очевидно се карат, трети почти не си говорят, а вече мислят за купищата документация и безбройните имейли, които ги очакват. Особено внимание обръщам на колите със семейства. Изненадващо е, че пътуващите в тях — възрастни и деца — също като двойките изглеждат или щастливи, или изнервени и уморени. Единствената разлика е, че отзад неизменно се мъдри кутия с хартиени кърпички, а стъклата са „украсени“ с отпечатъци от лепкави длани. Смрачава се, все по-трудно става да наблюдавам хората в колите, светлината на фаровете ме заслепява.
Отново се обръщам към Хю:
— Прочете ли брошурите за епидуралната анестезия?
— Да, прегледах повечето.
— И не възразяваш да ми я приложат в случай на необходимост?
— Както решиш. И при двете раждания Бека не искаше друга упойка освен райски газ.
— Зная. — Знам, мамка му!
— Лошо ми е! — провиква се от задната седалка Кейт.
— Остави книгата и ще ти мине. Ето ти кисели бонбони, ще ти олекне. — Тя взима пликчето, без да благодари. Преструвам се на глуха и питам: — Какво каза?
— Благодаря. — Промърморва го с искреността, с която хубавица, спечелила второто място в конкурс за красота, поздравява победителката.
— Мислил ли си за име? — отново подхващам словесната атака срещу Хю.
— А ти?
— Харесва ми Джейк за момче, Изабел за момиче.
— Да не сте посмели да го кръстите Джейк! — провиква се Кейт. — В нашия клас има един Джейк, който е абсолютен гадняр.
— Изабела вони на дъртофела — фъфли Том.
Хю избухва в смях:
— Изабел и Джейк отпадат, намисли други имена. Хей, народе, да послушаме музика, а? — Включва радиото, хлапетата одобрително възкликват, защото по тази станция предават попкласацията.
Разговорът е приключен.
Облягам се на седалката, затварям очи. Знам, че само след няколко минути ще се унеса.