Свършено е с мен.
Раздвоена съм, не знам какво да сторя. Едната възможност е по примера на сополивото хлапе да закрещя, да се тръшкам, да тропам с крак, да драскам. Другата — да се обадя на Либи.
Изваждам от чантата си мобилния телефон. Преценявам, че няма смисъл да се хабя — писъците ми едва ли ще бъдат чути сред врявата в аптеката.
30.
Набързо разказвам на Либи какво ми се е случило през деня, накрая избухвам в ридания — писнало ми е да се старая, не постигам нищо, а от мен се иска много повече. В паметта ми изплува разговорът ми с Джесика, когато на седемгодишна възраст ме бяха изпратили на лагер с момичетата-скаути. Колкото и да се стараех, не успях да измайсторя от съчки поставка за леген, освен това не проумявах каква е ползата от подобно изделие. Накрая се разплаках и телефонирах на майка ми с молба да ме отведе обратно сред цивилизацията. Само че тя не го стори. Смяташе, че спането в легло, гъмжащо от разни буболечки, и необходимостта да пестиш тоалетната хартия спомагат за изграждане на характера.
За щастие Либи има опит със седемгодишните момиченца.
— Няма да се справя! Сражавам се на прекалено много фронтове. Писна ми да полагам усилия да бъда достойна партньорка на Хю и доведена майка, каквато Кейт и Том харесват… или поне понасят. Мъча се да бъда търпелива и добра приятелка, обаче се провалям с гръм и трясък — онзи ден казах на Сам, че хич не ми пука, ако според тъпите бабини деветини бракът, сключен през август, е по-щастлив от онзи, сключен примерно през май. Старанието ми да остана слаба е поредната загубена битка също като опитите ми да бъда привлекателна и остроумна. Как ще се справя с огромната работа по важната сделка, след съм принудена да търпя бремето на огромното си тяло?
Въпреки че хлипам и говоря нечленоразделно, Либи схваща смисъла на излиянието ми. Казва, че слага чайника на котлона, и нарежда веднага да отида при нея. Не се налага да ме убеждава, ала ми става още по-приятно, когато тя добавя, че тази вечер Мили гостува на баба си и дядо си.
Тя обитава апартамент на най-горния етаж на викторианска къща в Ърлс Корт, съседите й са много симпатични австралийци. Жилището е малко, но липсата на пространство се компенсира от наличието на живот. Либи ме посреща с прегръдка — жест, нетипичен за жителите на Лондон, ала толкова естествен, когато идва от нея; на мига чувствам известно облекчение. Тръгвам след нея към кухнята в дъното на коридора, осветена от яркото слънце, като слаломирам между многобройните купчини от списания, обувки на Мили, комикси, цветни моливи, играчки, дрехи за пране, дрехи за гладене, гладени дрехи за прибиране, заемащи всички повърхности. Накъдето и да се обърна, виждам недовършени плетива и гоблени, дело на Либи, пеперуди от разтегателна хартия, несръчни рисунки и картонени модели на изтребители, сътворени от Мили. На всяка стена са окачени разноцветни лампички, все едно майката и дъщерята празнуват Коледа през цялата година. Ала най-голямо впечатление ми правят книгите — никога не съм виждала толкова много книги на едно място освен в обществената библиотека. Натрупани са на полиците, масичките, первазите на прозорците, върху телевизора и шкафа. Разпилени са на пода, подредени са на купчини в тоалетната, под канапето, на стълбището. Когато Либи отваря шкафа с чиниите и чекмеджето за приборите, виждам още книги, няколко се мъдрят на полицата редом с кутиите със спагети и мюсли. Навярно в малкото жилище има повече от хиляда томчета.
Срамувам се заради истеричния пристъп, затова повеждам разговор на общи теми, за да разведря обстановката:
— Всичките ли си ги прочела?
— Разбира се — отговаря Либи, — иначе защо да ги купувам?
Срам ме е да призная, че полиците в библиотеката ми са заети предимно от лайфстайл-списания. Книгите, които притежавам, се разделят на три категории — 50 на сто от тях съм прочела, 25 на сто възнамерявам да прочета, 25 процента предполагам, че трябва да прочета. Подборът на Либи е, меко казано, странен. Притежава студии в областта на философията, теологията, политиката, историята. Виждам сборници с поезия, книги с пътеписи и други, посветени на музиката, биологията, правото. И още купища романи, някои задържали се на първо място в класацията за престижна литература, други — спадащи към категорията „еднодневки“, което според мен издава независимост на характера.
Сядам в кухнята, докато Либи сръчно подрежда на подноса чайник, големи порцеланови чаши, чинийка с бисквити, захарница, каничка с мляко — накратко, всички необходими атрибути за откровен разговор между две приятелки. Чашите и чинийките са от различни сервизи, но са украсени с рисунки, направени на ръка. Изглеждат много привлекателни, създават впечатление за домашен уют; гледам ги и се питам защо губя сума време да обикалям магазините, за да заменя чашата или каничката от любимия ми сервиз „Конран“, които са се нащърбили. Нима ще настъпи краят на света, ако чашите и чинийките са с различни шарки?