През открехнатия прозорец може да не прониква чист въздух, но със сигурност се чува шумът от улицата. Някакъв вбесен шофьор спори с пътен полицай, вие мощен двигател — отново разбиват асфалта по Кромуел Роуд. Пролетта е сезон на плодородие и надежди, но само според календара. Април е объркал самоличността си, мисли се за януари. Природата още е потънала в печал, минувачите по улиците са намръщени. Количеството на падналите дъждове е рекордно, температурата е толкова ниска, че смразява най-деликатните части от тялото ти.
Домакинята ме повежда към дневната; едва не се спъвам в дъската за гладене, около която са натрупани още по-големи купища изпрани дрехи. Либи не се притеснява от бъркотията в жилището. Очевидно истеричното ми обаждане също не й е направило впечатление. Аз обаче съм потресена — поведението ми е недопустимо, нямам право да избухвам така пред жена, която почти не познавам. Сядам на канапето, което е близо до камината, разхлабените пружини увисват под тежестта ми. Часовникът тиктака, ютията със свистене изпуска пара. Тук съм поради същата причина, но изведнъж сякаш онемявам. Защо ли? Въпросът на Либи не беше труден. Попита ме дали ми е харесало в Уелс. Отговорът е лесен, защо тогава се затруднявам? От срам ми идва да потъна в земята. Давам си сметка, че по телефона казах прекалено много, та сега да обърна всичко на шега. Признах, че съм безпомощна. Аз, която се справях… не, излизах с чест от всяка ситуация! Дали да не се оправдая е хормоните си?
— Хареса ли ти в Уелс? — повтаря Либи.
— Да.
— С Хю починахте ли си?
Забелязах, че преди да изрече нещо, тя обмисля какво въздействие ще окажат думите й. Гледа през прозореца, когато ми задава въпроса, ала не отделя очи от мен, докато отговарям — похват, създаващ впечатлението, че тя е вездесъща и всесилна. Либи е кръстоска между божество и библиотекарка, впечатление, което не се създава само от купищата книги. Напомня ми на библиотекарка, която знае кога момченцата гледат снимките на женски гърди в учебниците по медицина или търсят в речниците ругателни думи. Накрая се навежда да завърти терморегулатора на ютията, което ми дава възможност да преценя доколко искрен да бъде отговорът ми.
Необходимостта да бъда откровена надделява над срама:
— Двата дни в Уелс ми помогнаха да се отърся от постоянната умора, ако не от постоянните заяждания на Хю.
— За какво спорите?
— За всичко. И за нищо.
Странно, но първият скандал помежду ни в разстояние на почти четиринайсет години, който избухна преди заминаването за Уелс, се оказа повратна точка във взаимоотношенията ни. Сега не правим друго, освен да се караме. Повеждам разговор с намерението да бъде позитивен и продуктивен, но след първите няколко фрази с Хю неизменно се сдърпваме. Поводите са най-разнообразни — неговите закъснения, моята отпадналост, неговият егоизъм, моето закърняло либидо, издръжката на Бека, отглеждането на още нероденото ни дете, кой е оставил в хладилника празната кутия от прясно мляко. Въпреки че поводите са разнообразни, споровете ни са еднакви — ненужни и безсмислени, изпълнени с разкаяние и горчивина. Ако първото тримесечие от бременността ми премина под знаменателя на повръщането, кодовата дума за второто ще бъде „враждебност“.
— Имаме известни затруднения в общуването — признавам. — Сигурно причината е в… хормоните ми.
— Така ли?
— Открих, че в книгите за бъдещите майки истината се премълчава или е представена в прекалено розова светлина. Във всяка пише, че „може би от време на време ще ме избива на плач и ще чувствам раздразнение“.
— А всъщност си станала по-нетърпима от хунския вожд Атила — подхвърля Либи.
— Точно така. — Кисело се усмихвам.
Изглежда, при зачеването в мен е попаднала частица гняв, голяма колкото песъчинка, която с всеки изминал ден набира скорост и увеличава размерите си; само плодът в утробата ми расте по-бързо.
В петия месец на бременността ми песъчинката е голяма колкото снаряд и два пъти по-експлозивна. Яд ме е на всички и на всичко. Всеки ден Хю прави нещо, което ме вбесява. Яд ме е на приятелките, които престанаха да ме търсят и ме изоставиха, откакто забременях. Бясна съм на приятелите, които се надпреварваха да флиртуват с мен, а сега не ме забелязват или ми се подиграват. Също и на тъпите жени в аптеката и на мърлявите им отрочета. Да му се не види, на мястото на моя приятелка отдавна щях да съм задраскала името си от списъка на хората, на които изпращам коледни картички!