Как реагира Хю?
Наскоро му казах, че може би постоянните ни караници са предизвикани от нарушения ми хормонален баланс, а той заяви: „Слава Богу, че ти увря главата — крайно време е да предприемеш нещо.“ — Чувствам се малко гузна, че цитирам думите му извън контекста.
— Той е напълно нов човек — мърмори Либи.
— Джесика ме уверява, че ако пия витамини, ще възвърна спокойствието си.
— Има право. Посъветвай се с акушерката.
— Вече го направих; изненадващото е, че вместо да ме обсипе със стряскащи подробности за дължината на плода в утробата ми, обвиващата го ципа и прочие, тя се съгласи с Джесика и ми написа рецепта.
— Значи имаш напредък — усмихва се Либи.
— Може би — заявявам печално. — Обадих ти се, след като си купих витамините, но както сама разбра, не бях олицетворение на спокойствието.
— Трябва да ги изгълташ, не да ги държиш в чантата си. Нормално е да се чувстваш…
Докато търси подходящата дума, аз я изпреварвам:
— Шибано.
— Да.
— Не мога… Трудно ми е да свикна. — За пръв път, откакто влязох в жилището на Либи, се осмелявам да я погледна. Забелязвам, че дори окото й не трепва от моето признание. Не започва да ме успокоява, ала погледът й е изпълнен с разбиране и съчувствие. Миниатюрните кафяви точици в сините й очи ми подсказват, че мога да бъда откровена с нея. Въпреки че откровеността е демоде и те прави уязвима. — Напоследък вечно съм уморена и ме избива на плач, лицето ми се покри с петна, косата ми пада, толкова напълнях, че приличам на слон…
Либи проявява здравомислието си, като не бърза да ме увери, че изобщо не съм се променила и че в гръб бременността изобщо не ми личи.
Браво на нея.
Въпреки че можеше да пусне някоя и друга невинна лъжа, за да повиши настроението ми.
— Не участваш в състезание — отбелязва.
Хвърлям й унищожителен поглед. Наивността й е смайваща.
— Напротив. Целият живот е състезание.
— Чакаш с нетърпение раждането, нали?
— За ужасните болки ли говориш? — питам недоверчиво.
— Не. За това да имаш дете, да бъдеш майка.
Мога да блъфирам. Да повикам на помощ фалшивия глас, да заявя, че „се чувствам на седмото небе от щастие“… но кого ще заблудя освен себе си? Взирам се в смачканата хартиена кърпичка, която стискам. Подгизнала е от сълзите ми и своевременно ме подсеща за скорошния ми истеричен пристъп.
— Страхувам се — признавам. Разбърквам чая, наблюдавам как листенцата се спускат към дъното на чашата.
— От какво?
Дълбоко си поемам дъх, „хвърлям се с главата надолу“:
— От всичко. От бременността, която ме обезобрази, от родилните болки, от майчинството. Не съм на седмото небе от радост, а се страхувам до смърт.
— Ясно.
— Бременността е прекалено голямо предизвикателство за мен. Ненавиждам големия корем, повръщането, умората, самотата. Какво ме очаква в бъдеще? Пак същото. Не зная дали ще издържа. — Либи слуша, без да ме прекъсва, което ме подтиква да добавя: — Най-много се страхувам, че някой изцяло ще зависи от мен, че ще бъда толкова необходима.
Чак сега тя проговаря:
— Децата порастват, не остават вечно в пелени.
Забележката й е напълно уместна, ала вместо да ме успокои, поражда нов проблем.
— Дори не знам какви памперси да използвам — изтъквам плачливо. — Предполагам, че си видяла богатия асортимент в супермаркетите. За новородени, рециклирани, водоустойчиви, свръхабсорбиращи… отгоре на всичко се предлагат в двайсет размера…
Думите ми са като буен водопад. Страховете и съмненията, които от седмици, не, от години тая в сърцето си, излизат на бял свят.
— Не му виждам края. Когато бебето се научи да седи на гърне и става малко по-независимо, когато най-сетне спи непробудно поне една нощ и започне да бърбори, все още ми предстоят изпитанията на детската градина и началното училище и ужасите, свързани с тях. Въшки, тормоз от по-големи момчета, бележници в края на срока! — Отчаяно се тръшвам на канапето, едва не разливам чая. Либи оставя ютията, но не ме прекъсва. — Питам се дали изобщо да го пратя в детска градина, или да взема детегледачка — продължавам. — Ще чувства ли липсата ми, ако се върна на работа? Е, ще трябва да я преживее, защото не мога да стоя с него по цял ден, и то всеки ден. — Свирепо се взирам в Либи, като че ли тя настоява да го правя. — В кое училище да го изпратя? — изкрещявам отчаяно; ако тя предложи някое, ще я послушам, защото нямам представа от тези неща.