Няколко „услужливи приятелки“ и познати вече ми телефонираха, че е прекалено късно да ме включат в списъка на което и да било от най-добрите подготвителни училища — местата били заети за следващите милион години. Едва се въздържах да не изкрещя в слушалката: „Но то още е само ембрион!“
Капнала съм от умора.
Писна ми да се преструвам, че всичко е наред, че се чувствам повече от добре. „Добре“ означава провал, който трябва да избегна. Прекъсвам тирадата си, позамислям се, накрая изтърсвам:
— Чувствам се така, сякаш са ме изобличили в лъжа, разбрали са, че съм измамница.
— За какво говориш?
— Не съм осмица, камо ли десетка, само едно мижаво пет и половина.
Либи озадачено бърчи чело; обяснявам, че макар да изглеждам като въплъщение на самоувереността — изглеждам е ключовата Дума, — качествата ми не са вродени, всичко съм постигнала с много усилия, дори промяната във външността ми.
— Не е достатъчно да имаш престижна професия, любовник, красив дом, добри приятели и карта за някоя фитнес-зала — изведнъж се появява нов стандарт, на който да отговаряш. От мен се иска да родя, без да наддам нито грам, след което да отгледам втори Айнщайн, без нито ден да отсъствам от работа! — изкрещявам.
— Май си прекалено строга към себе си. Кой е въвел тези абсурдни стандарти?
Кой ли? Аз? Или Хю? Или може би Бека през далечната 1987 година? А може би са въведени от Холивуд.
— Предлагам засега да не си блъскаш главата за училището — подхвърля Либи, връщайки ме към проблема, изискващ неотложно разрешаване… или поне към онзи, чието съществуване съм готова да призная. — Всяко нещо с времето си.
Ама че щуротия! Винаги съм се гордяла със способността си да върша няколко неща едновременно, тоест умело да жонглирам с много топки. Макар че напоследък не правя друго, освен да изпускам топките. Либи изключва ютията, започва да навива кабела около ръкохватката. Премества купчината току-що изгладени дрехи, сяда до мен, окуражително стисва ръката ми.
— Щом ще имам дете, искам да бъда добра майка — мърморя.
— Разбира се, че ще бъдеш.
Ще ми се и аз да бях толкова сигурна. Питам се дали да споделя защо взаимоотношенията ми с жени като Пени са толкова сложни. Неприятно ми е да го призная, ала се възхищавам от нея. От една страна, тя е майка, каквато мечтая да бъда. От друга, ми вдъхва ужас. Вечната й саможертва едновременно ми внушава уважение и ме отвращава. Наистина искам сама да приготвям храната на детето си. Искам да го водя на тенис, балет и на уроци по френски (не и преди да навърши три години), обаче това означава, че няма да имам собствен живот, че ще бъда само шофьор. Как ще намеря време да бъда предана майка, да ходя на работа и да поддържам външността си? Знам, че когато детето ми навлезе в юношеската възраст, ще започне да ме ненавижда — въпреки времето и усилията, които съм посветила на отглеждането му. Ако е момче, ще престане да се къпе и да общува с околните, ако е момиче, безсъмнено ще изпада в истерия и ще страда от анорексия. Последният удар, който ще ми нанесе, е да ме направи баба.
Либи сякаш чете мислите ми:
— Да бъдеш майка, не означава само тревоги, несигурност и поражения.
— Какво означава тогава?
Тя се замисля. Други, не толкова сериозни жени, биха отговорили с лекота. Ще кажат, че майчинството е фантастично, ужасно, удовлетворяващо или много уморително. Но каквото и да отговорят, ще бъде прекалено опростено, сведено до една дума или едно изречение. Нищо чудно да използват някое клише, с което обикновено се описва майчинството, например: „Детето преобърна живота ми“ или „Да имаш дете, е като влюбването.“ Либи взима шоколадово десертче „Кит-Кат“, отхапва от него, взира се в пространството; а може би гледа грамадния куп пране, което й предстои да изглади. Дълбоко си поема въздух, едва тогава проговаря:
— Майчинството е най-невероятното ми преживяване. Отнема всеки миг от времето, през което съм будна, че дори и от съня ми. Толкова неща ми се иска да споделя за майчинството, че винаги се изкушавам да не кажа нито думичка. То обединява милиони противоречиви чувства — радост, възхищение, задоволство, страх, вина, удивление, блекчение, тревога. Особено тревога. Понякога ми се струва, че ще се поболея от безпокойство. Питам се дали съм прекалено строга, или тъкмо обратното. Дали уча дъщеричката си да различава доброто от злото… след което ми хрумва: „Коя съм аз, че да определям кое е добро и кое — зло? Всъщност няма значение, защото може би с нея ще се случи някакво нещастие…“
— Либи, престани!
— Ужасно е, когато подобна мисъл се загнезди в съзнанието ти, камо ли да я изкажеш, ала всеки родител се страхува да не би детето му да си счупи я крак, я главата, да не би някой да разбие сърцето му… Понякога ми се струва, че ще рухна под тежестта на страховете и отговорностите. Изкушавам се да се пъхна под завивката — нека друг поеме грижите ми. Разбира се, невъзможно е, защото друг няма, освен това само като погледна Мили, се чувствам… — Либи дълго търси най-подходящата дума. — …обновена. Тя е смисълът на живота ми, нещо повече — заради нея живеят хора, които дори не подозират за съществуването й. Тя е бъдещето.