Взирам се в нея и се питам дали не е загубила разума си, дали не е станала член на секта от безумци, обаче тя изглежда все същата — поуморена и красива. Нима смята, че дъщеря й ще бъде първата жена — президент на Съединените щати? Не ми се ще да развалям илюзията й, пък и малката наистина е доста умна, само че как ще се оправят с гражданството?
Разбирам, че съм на погрешен път, когато тя добавя:
— Да, децата са бъдещето. Бебетата, които раждаме, не само моето или твоето, а всички бебета на света, са връхната точка на всичко и всички, които са съществували в миналото. Чрез всяко възкръсва надеждата, откриват се нови хоризонти… Понякога ми липсва възможността да се отбия в бара, когато ми хрумне, но не се оплаквам. Вярно, че родилните болки са силни, а безсънните нощи те смазват, ала не бих ги сменила за нищо друго. Може би сега се страхуваш от раждането, струва ти се ужасно и унизително, обаче секунди след като изхвърлиш плацентата, си казваш, че ти се е случило най-прекрасното нещо на света. — Тя смачква на топка опаковката от десертчето и я хвърля към кошчето за смет, но не го улучва. — Признавам, че понякога ми идва да я удуша, задето безспирно пита защо не й купувам сладолед или кукла Барби. За миг изпитвам ужасна умора… и омраза.
— Дъщеря си ли мразищ?
— Не, просто изпитвам омраза. Ала по-често Мили ми вдъхва радост. Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.
На път за вкъщи думите на Либи непрекъснато кръжат в съзнанието ми. Като я слушах, всичко изглеждаше толкова простичко. „Детето е най-прекрасното нещо на света… то е смисълът на живота… бъдещето.“
Толкова простичко и убедително!
Въпреки дъжда реших да повървя пеша; чистият въздух (или онова, което в Лондон минава за чист въздух) може би ще проясни главата ми. Не отварям чадъра, водните капки струят по лицето ми. Знам, че дъждовната вода е силно замърсена, ала все пак се усещам пречистена.
Объркана съм. Отчасти защото не проумявам казаното от Либи. Отчасти защото го разбирам. „Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.“ Като се чамисля, цветовете на дъгата не са присъствали в живота ми. По принцип винаги нося черно; все пак бях студентка в края на осемдесетте и работя в рекламна агенция, тоест черният цвят е най-подходящ за дрехите и аксесоарите ми. В края на миналото десетилетие се изкуших да се обличам в други гами — кафяво/виолетово/сиво, — ала Хю побърза да ми напомни, че само черният цвят е класически. Преди да заживея с Хю, жилището ми беше декорирано с всички оттенъци на бледоморавото, после го пребоядисах в светлокафяво и бежово. Подозирах, че той ще се чувства неуютно сред толкова женствена обстановка. В интерес на истината обаче нито бледоморавото, нито светлокафявото могат да се нарекат истински цветове.
Грамаден камион-цистерна профучава край мен и разплисква една локва. Минувачите мърморят и ругаят, оглеждайки изпръсканите си палта, ала аз избухвам в смях. Въпреки че съм мокра от глава до пети. Доскоро и аз щях да мърморя и да ругая, кръвното ми налягане щеше да се повиши, щях да обмислям как да се преоблека, преди някой познат да ме зърне в този вид. Честно казано, в гардероба в службата държа резервни дрехи именно за подобни спешни случаи. Ала днес само се засмивам, бръсвам от палтото си калните капки — не е дошъл краят на света, нали? Голямо чудо, че дрехите ми са изцапани и мокри, че не изглеждам като излязла от страниците на модно списание. Важното е, че съм жива.
Хрумва ми гениална идея — ще боядисам в яркожълто детската стая.
В този момент край мен профучава червен двуетажен автобус и за втори път ме намокря.
Детската стая ще бъде в червено и жълто.
31.
След като чух как Либи нарича децата „нашето бъдеще“ (май перифразирам неточно вдъхновената й реч под влиянието на една доста банална песен, но вие се досещате за какво става въпрос), се осмелих да мисля какво ще се случи после.
След бременността, когато стана майка. Майка. Майка на моето бебе.
Вълнението ми е толкова силно, че замъглява съзнанието ми.