— Здрасти, аз съм. Ако си у дома, обади се.
Вероятно е възникнала поредната криза в подготовката за сватбата, например не е могла да намери покривки за маси в същия цвят като вратовръзката на Гилбърт. Голяма трагедия, няма що! Питам се дали ще успея да сляза от стола, преди да се включи телефонният секретар.
— Знам, че си вкъщи — плачливо обявява Сам.
Предположението й, че не водя обществен живот, е потискащо. Бог знае защо, но напоследък с нея почти не се виждаме. Седмици наред „играхме телефонен тенис“ — оставяхме си съобщения на телефонните секретари, ала така и не се видяхме. Уговорехме ли се за обяд или вечеря, Сам се отказваше в последния момент. Много е заета с подготовката на сватбата, а пък аз — с моята бременност. За пръв път нейният и моят живот се движат с различно темпо и в различни, макар и не противоположни посоки. Обаче това не е причина за заличаване на приятелство, продължило цели тринайсет години, нали? Слизам от стола и се спускам към коридора да се обадя, ала в мига, в който вдигам слушалката, връзката прекъсва. Питам се дали веднага да позвъня на Сам, но се отказвам; ще й се обадя по-късно, когато имам достатъчно време да си поговорим.
Отново се покатервам на стола, сграбчвам кутията, ала съдържанието й е пълно разочарование; пълна е с копчета, кламери и монети от различни чуждестранни валути на стойност около два паунда. Поглеждам навсякъде, където обикновено оставяме дребни монети — в сапунерката в банята на долния етаж, в купата на масичката в коридора, в чашата за кафе на кухненския плот, в чекмеджето на бюрото ми. Нямо нито едно пени. Обзема ме отчаяние, търся под възглавниците на канапето, поглеждам под леглото. И се натъквам на кашончето със старите ми дневници.
В миналото не пропусках ден да не запиша мислите и преживяванията си, надеждите, мечтите и страховете си — така най-малкото бях сигурна, че ще имам отзивчива и съчувствена публика. Седмици наред не съм преглеждала записките си. Престанах да водя дневник малко след като разбрах, че съм бременна. Първите дни преминаха „под знака на повръщането“, страница след страница от дневника ми бяха изпълнени с описание на спринтирането ми до тоалетната; накратко, получи се досадно четиво, което нямах желание да си припомням. Може би отново ще започна да си водя записки, за да опиша невероятните промени на тялото и на мисленето ми, които, признавам, са забележителни.
Взимам дневника за 1999 година — дебело томче, подвързано с кафява кожа, подушвам го, усещам познатата приветлива миризма. Страниците са изтънели от прелистване. Не мога да устоя; коленича, после сядам на пода, облягам се на леглото и започвам да чета.
Попаднала съм на пасажа, описващ полета с балон. Беше незабравимо преживяване! Ето и подробно описание на пътуването ни до Малдивските острови. Сякаш отново усещам ситния пясък между пръстите на краката си. С Хю правихме секс на плажа, на шезлонг, в басейна и (съвсем прозаично) в хотелската стая. Дневникът ме връща към времето, когато бях стройна като фиданка и носех секси бельо. Неволно се усмихвам, прелиствам страниците отзад напред. Рожденият ми ден. Сам организира галавечеря в „Титаник“. Присъстваха куп приятели и познати, включително Джулия и Карл, Брет и Дру. Само Хю го нямаше. Заобиколена бях от хора, но се чувствах ужасно самотна. Бързо прелиствам назад. Коледа, Коледата, на която Хю вечеря и със семейството си, и с мен, ала го призна чак на следващия ден, когато му прилоша. Още живееше с Бека, но се измъкна под предлог, че трябва да изведе кучето, и прекарахме заедно около час и половина. Беше адски мило. Нали?
Ненадейно еуфорията ме напуска. Косъмчетата на тила ми настръхват, устата ми пресъхва. Ако не знаех истината, бих казала, че чувствам угризения на съвестта… по-точно — срам. Какво е правила Бека в коледната нощ, когато Хю е „разхождал кучето“? Радвала ли се е, че е извел животното, за да не й пречи, или се е ядосала, задето я е оставил сама да изкъпе двете деца, превъзбудени от коледните подаръци? Как така досега не съм се замисляла по този въпрос?
Потръпвам.
Спомням си признанието й, че като малка е мечтала да има великденско яйце от „Торнтън“, което подсилва чувството ми за вина. Ако е мечтала за шоколадово яйце, какво още е искала от живота? Не и да бъде самотна майка. Коя жена го иска?
— Да му се не види, какво ти става! — възкликвам. — Става въпрос за Бека!
Защо я съжалявам?
Бека не е от хората, които си оставят магарето в калта. Тя е история, минало свършено време. Пък и защо да й съчувствам, след като е сложила рога на мъжа си с треньора по тенис? Разбира се, нямам доказателства и тя категорично отрича, ала Хю твърди, че е имала връзка с мускулестия младеж. Сега излиза с някого, щастлива е, няма причина да я съжалявам. Разгръщам на друга страница, отчаяно се опитвам да върна главозамайващата еуфория, която изпитах, посягайки към дневниците. Знам кой пасаж неизменно повдига настроението ми. Отварям дневника за 1998 година, подвързан с кремава кожа, и намирам датата 5 март. Знаменателната дата на знаменателния купон, когато с Хю прекрачихме границата и от „обикновени приятели“ станахме „много добри приятели“.