— Как мина денят ти? — питам Хю, усмихвам се възможно най-широко.
— Случиха се доста интересни събития…
Така и не разбирам какво е било интересното, защото слушам с половин ухо — обмислям плюсовете и минусите на кърменето. Машинално ровичкам салатата, изведнъж забелязвам студения му поглед — разбрал е, че не го слушам. За да опровергая предположението му (което отговаря на истината), че пак мисля за бременността, изтърсвам първото, което ми идва наум:
— Адвокатите свързаха ли се с теб по повод решението за развода? — В следващия миг разбирам, че е било по-мъдро да призная, че съм си мислила дали да сложа къси чорапи в чантата, която приготвям за постъпването си в болницата; чувала съм, че по време на раждането стъпалата се вледенявали.
— Не.
— Май действат доста бавно, а? За толкова време можеше да се прокара закон в парламента.
— Намекваш, че е по моя вина ли?
— Не. Обаче би трябвало да знаеш каква е причината за протакането. Бека ли прави номера?
— Защо изведнъж проявяваш толкова голям интерес? — Тонът на Хю е като на човек, който се опитва (отчаяно) да не избухне, ала (явно) няма да се въздържи.
Нес мога да изтърся: „Защото с Либи говорихме по въпроса и си дадох сметка, че обясненията ти са толкова немощни, че отпадат след първото препятствие“, нито да кажа: „Защото имам повод да мисля, че си си хванал любовница. Друга, освен мен.“ Затова уж безгрижно подхвърлям:
— О, няма значение.
— Не те интересува дали съм разведен, така ли?
Явно вместо да демонстрирам безгрижие, в очите му изглеждам брутално безразлична. Разговорът взе същата насока като одеве, когато подхвърлих, че Джесика ме обича, въпреки че съм станала дебелана. Изпаднах в положение, при което винаги ще съм губещата. Хю избърсва устните си със салфетка, хвърля я в чинията си.
— Не съм го казала! — изръмжавам.
— Каза го! — просъсква той.
— Защо се заяждаш? — Хвърлям ножа и вилицата върху салатата, която едва съм опитала.
— Не се заяждам.
Отново замълчаваме. Хю запалва цигара. Май цели да ме предизвика. Няма да му доставя удоволствието да се развикам, само го стрелвам с убийствен поглед. Сервитьорът взима чиниите ни, с посребрена лопатка събира трохите от покривката, ала присъствието му не разведрява атмосферата.
Това е поредната вечер, изпълнена с „радост и добро настроение“.
37.
— Какво си направила?
— Я стига! Реагираш така, сякаш признах, че съм се записала в Чуждестранния легион.
— Изненадата ми едва ли щеше да бъде по-голяма.
— Джулия, не е толкова страшно.
— Кой те открехна?
— Сам ми даде номера на телефона.
— Аха, ясно. Само тя се занимава с подобни щуротии.
Бързам да се оправдая:
— Искаше ми се някаква промяна.
— Прави каквото знаеш! — Джулия се връща на бюрото си, като озадачено клати глава.
Престъплението ми, което така я ужаси, е, че посетих известен магазин за козметика и разговарях с една от консултантките. Нали се сещате — това е жена, която те съветва какви цветове да носиш и как да се гримираш. Преживяването беше зашеметяващо. Разбира се, след като преглътнах първия въпрос: „Каква е косата ви — кестенява или руса“? (Отговорът е: „В момента е руса с изключение на корените.“ Не че повярвах на глупостите, които ми надрънка онази жена в аптеката, но човек трябва да внимава, нали? Никога няма да си простя, ако в думите й се е съдържала известна доза истина, пък и не си струва да рискуваш, за да задоволиш суетата си.) След като със Сесилия (личната ми консултантка) се разбрахме, че след раждането отново ще стана „естествена“ блондинка, тя започна да ме съветва какви цветове да нося. Доближаваше до лицето ми различни парчета плат, опъна косата ми с помощта на разноцветни фиби, за да прецени „към кой сезон спадам“. Най-изненадващото е, че се забавлявах страхотно. За пръв път от месеци насам настроението ми се повиши, почувствах се женствена. Споделих го със Сесилия, а тя възкликна:
— Защо не си се чувствала женствена?
— Не е ли очевидно? — Посочих големия си корем.
— Скъпа, сега си по-женствена отвсякога! — задъхано произнесе тя.
Явно ми подхождат светлосиньо, индигово и най-светлите тонове на виолетовото. През лятото трябва да предпочитам тъмнозеленото (едва ли ще се престраша), а на съвещания, на които искам да наложа мнението си, е задължително да нося дрехи в цвят на нефрит. Затова днес съм избрала именно този цвят. Е, не съм си купила костюм и още нося дълга бяла рокля, която прикрива много грехове, ала около кръста си съм омотала широк шал с цвят на нефрит, екстравагантната ми чанта е отровнозелена. Въобще реших си, че изглеждам адски шик; Джулия обаче явно смята, че това е поредното ми безумие, причинено от хормоналната промяна.