Отново подава глава през открехнатата врата на кабинета ми. Очаквам да продължи тирадата си на тема, че когато работиш в рекламна агенция и особено когато имаш среща с клиенти, черната дреха е задължителна, ала тя ме изненадва:
— Заповядай. Ако наистина си решила коренно да промениш външността си, карай по пълната програма. — Подава ми шишенце с изумруденозелен лак за нокти. — Повикай ме, когато стигнеш до ноктите на краката. Предполагам, че ще ти трябва помощ — добавя с широка усмивка.
До преди известно време прекарвах буквално часове в магазините за козметика. Представата ми за рая бе да убивам безкрайните съботни следобеди, като бъркам в бурканчета с мазни кремове или пробвам на опакото на дланта си различни блестящи пудри. Ако на пазара се появеше ново мазило, аз го притежавах още преди рекламата за него да се появи във „Вог“.
Влюбвам се в козметичните продукти в примамливи опаковки, както някои жени се влюбват в Брад Пит. Несъмнено за порасналите момиченца магазинът за козметика е заместил магазина за шоколадови изделия. Ала макар да ми беше приятно да се „преобразя“ под вещото ръководство на Сесилия (държа да отбележа, че наистина наложих мнението си по време на съвещанието — убедих мовчетата, че суши-барът не е подходящо място за обяд), ясно си давам сметка, че смисълът на живота ми не е в гримирането.
Мисля, че Сесилия имаше право, като каза, че сега съм по-женствена отвсякога. Нощем лежа будна, слагам длан на корема си. На моето бебе. Коремът ми не е само планина от мастни натрупвания, а чудо на природата. Усещането е главозамайващо. Убедена съм, че това е най-важното дело в живота ми. Или, както американките казват: „привилегирована съм, че в утробата ми расте бебе“.
Струва ми се, че ще се пръсна от вълнение.
38.
През юни, когато влизам в седмия месец, ненадейно се превръщам в Херкулес. Преливам от енергия и щастливо очакване. Ала макар да съм се отърсила от летаргията, знам, че още съм заложница на хормоните. Вместо да чета „Маркетинг“ или да пазарувам, насочвам енергията си към боядисване на апартамента и лъскане на паркета. После засаждам цветя в сандъчета и ги нареждам на первазите на прозорците, суша билки, дори почиствам с прахосмукачка пространството зад канапето. Либи е във възторг. Твърди, че „гнездя“.
Заявявам, че това са пълни глупости. И го вярвам.
— Не свивам гнездо! — възкликвам. — Просто искам жилището да бъде чисто, уютно и… готово.
— Имаш право. Ама и аз съм една глупачка — как можах да го объркам с гнезденето — ухилва се тя.
— Освен това така избягвам да се появявам на обществени места — добавям, като не забравям да преплета пръсти за късмет.
Осем вечерта е. Навела съм се над кофа с гореща вода, ръцете ми са потопени в пяната. Изведнъж виждам отражението си в огледалото на банята. Само че това не съм аз, нали? Защото жената в огледалото, първо, мие пода, второ, носи евтини джинси, изцапани с боя, които вместо с колан е пристегнала с широк шал. Косата й хем е за боядисване, хем е мръсна и е прибрана на кок. Жената прилича на лоена топка. Освен това се усмихва, сякаш й е приятно, задето търка плочките на пода, и е толкова изобретателна, че използва четка за зъби, за да изчисти мръсотията от фугите.
Изглежда ми позната, но не прилича на мен… а на… Пени или Бека. Свалям гумените ръкавици и ги запращам на пода, те пльосват до кофата.
Обзема ме паника, телефонирам на Сам да разбера дали се превръщам в копие на Бека. Не се страхувам да я попитам, защото знам, че ще предпочете да излъже, отколкото да ме наскърби — ще го отрече категорично, така и на двете ще ни стане хубаво.
Най-изненадващото е, че тя си е вкъщи.
— Най-сетне ще поговорим — казвам. Напоследък само си разменяме съобщения по телефонния секретар — откакто се върнахме от Уелс, само веднъж се срещнахме на кафе. Направи ми впечатление странното й поведение. Сияеше от щастие, докато й се обади шивачката да уточнят дължината на воала. Настроението й се развали, стана раздразнителна, разбрах, че ме слуша с половин ухо. Смятам, че причината за неразположението й е някаква глупава диета.
— На всяка цена трябва да се видим — заявява тя.