Добре, нали не смятате, че преувеличавам, когато казвам, че е цяло чудо, дето още не съм влязъл в лудницата? Това суеверие, тази хистерия! Всичките тези „гледай, това“, „внимавай, онова“! Това не бива, онова не бива! Спри, недей! Нарушаваш много важни правила. Какви правила, чии правила? Все едно че имат халки на носовете и резки по бузите и са се татуирали от горе до долу — толкова им е акълът. А, и отгоре на всичко разните милчике и флайшикс15, и там подобни мешугенех16, правила и наредби като капак на собствената им лудост. В къщи често си припомняме с усмивка онзи случай, когато като малък, гледайки през прозореца снежна буря, аз с надежда съм попитал: „Мами, вярваме ли в зимата?“ Разбирате ли какво ви говоря? Отгледан съм от хотентоти и зулуси! Не можех даже да си помисля да изпия чаша мляко със сандвич, без да нанеса сериозна обида на Всевишния. Представяте ли си какво ми е било на съвестта, като съм се пипал толкова често? Вина, страх… Ужас изпълваше цялото ми същество! Имаше ли нещо в техния свят, откъдето да не дебне заплаха, да не плъпват микроби, да не наднича смъртна опасност? О, къде бяха удоволствието, смелостта, честността? Кой натъпка тия мои нещастни родители със страх от живота? Баща ми, вече пенсионер, има една-единствена тема и винаги е готов да я захване: новата магистрала на Ню Джърси. „Няма да изляза на това чудо, пари да ми дават. Трябва да си луд, за да пътуваш по него — то си е живо самоубийство. Узаконен начин да излезеш на пътя и да те премажат.“ Знаете ли какво ми казва три пъти седмично по телефона — ако броим само случаите, когато вдигам слушалката, да не говорим за всичките му позвънявания между шест и десет всяка вечер. „Ще бъдеш ли така добър да продадеш тази кола? Продай тази кола, моля те, та най-сетне да спя спокойно. Защо трябва да имаш кола в тоя град — това не мога да проумея? Защо се натискаш да плащаш застраховки, гараж и поддръжка, умът ми не го побира. Но освен това не разбирам защо изобщо живееш сам в онази джунгла? И какво им плащаш на ония бандити за тази гарсониера четири на два? Ако им даваш дори цент над петдесет долара, трябва да си си загубил акъла. И защо не се върнеш в Ню Джърси — това е пълна загадка за мен; как можеш да предпочиташ шума и пушеците, и престъпленията…?“
А майка ми, тя просто не престава да си шушне. Софи шушне! Веднъж месечно вечерям у тях, това е битка, изискваща цялата ми хитрост, лукавство и търпение, но за всичките тези години с неимоверни усилия съм успял да задържа посещенията си все на тази цифра; звъня, тя отваря и шушненето моментално започва: „Не ме питай какво ми е било вчера с него.“ И аз не питам. „Алекс — все така тихо, — не можеш да си представиш колко важно е да идваш в такива моменти.“ Аз кимам. „И още, Алекс — отново кимвам, нищо не ми струва, дори ме спасява в някои случаи, — другата седмица е рожденият му ден. Денят на Майката дойде и си замина без една картичка, да не говорим за рождения ми ден, както и да е. Ама той ще направи шейсет и шест, Алекс. Не е малко, Алекс, това е повратен момент в живота. Така че не забравяй да пратиш картичка. Няма да умреш, ако пратиш.“
Докторе, тези хора са невероятни! Невъзможни са! Тия двамата непрекъснато произвеждат и пакетират вина! Добиват я от мен като мазнина от кокошка! „Намини, Алекс! Обади се, Алекс! Алекс, дръж ни в течение! Моля ти се никъде не ходи повече, без да ни се обадиш! Баща ти щеше да те търси в полицията, когато беше заминал последния път, без да звъннеш! Знаеш ли колко пъти набира номера и никой не вдигаше слушалката? Кажи, можеш ли да предположиш?“ „Мамо — процеждам през зъби, — уверявам те, че ако умра, ще открият трупа ми след седемдесет и два часа по миризмата.“ „Не говори така! Забранявам ти, за бога!“ — пищи тя. Сега му е намерила цаката. Няма начин това да не свърши работа. Какво друго мога да очаквам от нея? Не мога да искам невъзможното от собствената си майка. „Алекс, толкова е просто да вдигнеш слушалката — и без това няма още дълго да те тормозим.“