Това е моят живот, доктор Шпилфогел, единственият ми живот, а аз съм герой от еврейски виц! Аз съм синът от еврейски виц — само че това не е смешно! Кажете, моля, кой ни осакати така? Кой ни направи така ужасни и истерични, и немощни? Защо, защо все още крещят „Пази се! Недей! Алекс, не!“ И защо нощем в самотното си легло в Ню Йорк продължавам безнадеждно да бичувам ритмично плътта си? Докторе, как се нарича моето заболяване? Това ли е страданието на евреите, за което толкова съм слушал? Това ли е моят дял от погромите и преследванията? От униженията и подигравките, дарени ни от братята християни през тези две хиляди прекрасни години? О, тези тайни, тоя срам, това сърцебиене, изчервяване, изпотяване! Начините, по които реагирам на най-обикновените превратности в човешкия живот. Докторе, не мога да понасям повече да се плаша от такива незначителни неща! Дай ми мъжество! Вдъхни ми смелост! Дай ми сила! Направи ме мъж! Стига вече съм бил доброто еврейско момченце, което гледа пред хората родителите си в очите, а вечер си дърпа пуца17. Стига!
Еврейски неволи
Някъде по средата на деветата ми година единият от тестикулите ми очевидно реши, че му е писнало да си живее в торбичката и се отправи на север. Отначало усещах как се клатушка несигурно току на ръба на таза, а после, сякаш в един момент забрави своите колебания и навлезе във вътрешността на тялото така, както измъкнат от морето корабокрушенец се изсипва през борда на лодка. И там се сгуши най-сетне в безопасност зад крепостта на костите ми, като остави безразсъдното си другарче на произвола на съдбата в момчешкия свят на заострените стоборки, пръчки, камъни и джобни ножчета, всички онези опасности, които караха майка ми да издивява от предчувствия за нещастие и за които непрекъснато ме предупреждаваха ли, предупреждаваха и предупреждаваха. И пак ме предупреждаваха. Все ме предупреждаваха.
И така моят ляв тестикул се засели на територията на ингвиналния канал. През първите седмици от неговото изчезване, когато натиснех с пръст в гънката между слабините и бедрото, все още напипвах меката му заоблена извивка, но после настъпиха нощи на ужас. Напразно претърсвах вътрешностите си, опипвах всичко чак до основата на гръдния кош — уви! Пътешественикът се бе отправил към необятни и неизследвани пространства. Къде може да е отишъл? Колко далеч! Колко високо може да завърши неговото скиталчество? Нима някой ден ще си отворя устата да кажа нещо в клас и ще открия левия си тестикул на върха на езика? В училище припявахме на един глас с учителя: „Аз съм господар на съдбата си, аз съм владетел на душата си!“ А междувременно един от интимните членове на собственото ми тяло се бе отдал на анархия и аз бях безпомощен да се справя с него!
Някъде близо шест месеца, докато неговото отсъствие не бе забелязано от домашния лекар по време на редовния годишен преглед, размишлявах над тази загадка. През главата ми минаха всевъзможни мисли — бях разглеждал всички възможни варианти без изключение: ами ако тестикулът ми се е гмурнал обратно в корема и е започнал там да се превръща в точно такова яйце, каквото бях виждал майка ми да отскубва от жълтеникавите вътрешности на някое пиле, когато го чисти? Ами ако почнат да ми никнат цици? Ами ако пенисът ми изсъхне и стане чуплив, и един ден, както пикая, вземе да се откърши в ръката ми? А? Нима се превръщах в момиче? Или още по-лошо, в такова момче, за което (както разбирах от клюките по игрището) Робърт Рипли от рубриката „Ако щете вярвайте“ би платил „награда“ от сто хиляди долара. В Ню Джърси, ако щете вярвайте, има едно деветгодишно момче, което си е момче във всяко едно отношение, само дето може да има бебе.
Кой ще вземе наградата? Аз ли, или този, който ме издаде?
Доктор Изи мачкаше торбичката на тестикулите ми между пръстите си, сякаш беше плат за костюм, който ще купува, а след това каза на баща ми, че трябва да ми постави серия инжекции с мъжки хормони. Единият от тестикулите, ми, никога не се бил смъкнал напълно. Невероятно, нечувано. Ами ако инжекциите не свършат работа? — пита баща ми обезпокоен. Тогава какво…? В този момент ме пращат в чакалнята да разглеждам списанията.