— Пипни!
— Какво? — дори докато взема ръката ми в своята и я придърпва към тялото си… — Мамо…
— Не съм наддала и пет фунта — казва тя — откакто съм те родила. Пипни — казва и притиска вдървените ми пръсти към заоблените си хълбоци, които всъщност не са лоши…
Ах, тези чорапи. Изминали са повече от двадесет и пет години (вече се предполага, че играта е свършила!), но мами продължава да закопчава жартиерите пред малкото си момченце. Въпреки че сега то поема върху себе си отговорността да гледа настрани, когато тя запрята поли — и го върши не само заради собственото си душевно спокойствие. Това е истината, гледам настрани не само заради себе си, но и заради оня нещастник — баща ми! А какви правомощия притежава бащата? Ако изведнъж тяхното пораснало малко момченце тръшне мама на килима в гостната, какво ще направи тати? Ще залее с кофа вряла вода пощурялата разгонена двойка? Ще извади своя нож — или пък ще се оттегли в другата стая да гледа телевизия, докато те свършат?
— Къде зяпаш? — пита учудено майка ми, докато оправя ръбовете на чорапите си. — Сякаш съм двайсетгодишно момиче, сякаш не съм ти бърсала дупето и не съм ти целувала бубата толкова години. Виж го ти! — Това е към баща ми, в случай че не е насочил сто процента вниманието си към малката сценка, която се представя. — Гледай, държи се с майка си сякаш е някоя шейсеттодишна мис Америка.
Веднъж месечно баща ми ме води на швац баня23, където се опитва да изтрие — с пара, тривка и дълбок здрав сън — натрупаните от самия него огорчения през изминалите няколко седмици работа. Горните си дрехи заключваме в кабините на последния етаж. Мъжете, които вече са минали през потилнята долу, са се изтегнали върху наредените в редица пред шкафчетата железни кушетки, увити в бели чаршафи, като жертви на ужасно бедствие. И ако не бяха отривистите гръмотевични пръдни и хъркането, изстрелвано като откоси на картечница наоколо, бих повярвал, че съм в моргата и по някаква необяснима причина се събличам пред умрелите. Не поглеждам към телата, а подскачам като врабче, панически, от крак на крак, опитвайки се да сваля гащетата си, преди някой да е успял да надникне в тях, където за мое разочарование, объркване и смъртен ужас на дъното откривам едва забележимо продълговато лайняно петънце. О, докторе, аз все се бърша, бърша ли, бърша и губя повече време за бърсане, отколкото за сране. Хабя тоалетната хартия така, сякаш расте по дърветата — според изпълнените със завист думи на баща ми, — трия се, докато това мъжко мое отверстие почервенее като домат, но въпреки това, колкото и да се мъчех да угодя на майка си, като пусна вечер в пералнята такива гащи, които биха могли да бъдат свалени от ангелско дупе, вместо това оставях (нарочно ли, хер доктор, или може би неизбежно?) омърсените гащета на едно момченце.
Но тук, в швац банята, защо пак подскачам като луд? Тук няма жени. Никакви жени — и никакви гои. Възможно ли е? Няма за какво да се тревожа!