Залепен зад гънките на белия му задник, аз излизам от съблекалнята и се спускам по металните стълби към онова чистилище, където страданието от това, да си застрахователен агент, семеен мъж и евреин, ще бъде пречистено от парата и масажите. На най-долната площадка прекрачваме купчина бели чаршафи и подгизнали кърпи, баща ми слага едно рамо на тежката, плътна врата и ние влизаме в тъмно, притихнало пространство, ухаещо на хвойна. Звуците са като от оскъдна публика, апатично аплодираща сцената на смъртта в някаква трагедия: това са двамата теляци, които бъхтят и припляскват месата на своите жертви, мъже, полуприкрити и изпружени върху мраморни плочи. Те ти налагат, месят, обръщат ги насам-натам, бавно извиват крайниците им, сякаш за да ги изтръгнат от ябълките им — хипнотизиран съм, но продължавам да следвам баща си, докато минаваме покрай басейна, малък зеленикав куб, изпълнен със смразяваща кръвта ледена вода, и най-сетне стигаме до потилнята.
В мига, когато той отваря вратата, пред очите ми се разкрива гледка, която ми напомня далечните праисторически времена, предхождащи дори ерата на пещерните и езерните хора, за които съм учил в училище, времена, когато над димящото блато, което е представлявала Земята, са се виели бели пари, които забулвали Слънцето, еони преди планетата да бъде подсушена за Човека. И аз моментално преставам да бъда онзи малък подлизурко, който се връща в къщи с бележник, пълен с шестици, малкият неестествено сериозен невинен хлапак, вечно търсещ ключа към тази непонятна загадка — одобрението на своята майка, — и попадам назад във времето в някакви влажни кишави пространства, преди да е имало семейства, такива каквито ги познаваме, преди да е имало тоалетни като днешните; времена, изпълнени със земноводни, шляпащи в тинята тромави безмозъчни същества с мокри и месести хълбоци и димящи телеса. Сякаш всички тези еврейски мъже, които се пъхат под студения ръмеж на душа в ъгъла на сауната и после тежко се замъкват отново сред облаци задушлива гъста пара, сякаш са се върнали с машината на времето в епоха, когато са съществували само като черда еврейски животни, чиито единствени звуци са били ой, ой… защото точно това е звукът, който те издават, докато се влачат от душа до тежките кълба задушлива пара. Най-сетне те, баща ми и неговите спътници в страданието, са се върнали в своята природна среда, там, където могат да бъдат естествени. Там, където няма жени и гои.
Стоя мирно между краката му, докато той ме насапунисва от главата до петите с дебел слой пяна, и разглеждам с възхита торбестата мъжественост, която се е изсипала през ръба на мраморната пейка, където седи. Неговият скротум прилича на длъгнесто сбръчкано лице на старец, с по едно яйце, пъхнато във всяка от двете увиснали бузи, докато моят може да бъде закачен за китката на куклата на някое момиченце като миниатюрна розова чантичка. А що се отнася до неговия шлонг, за мен с моята пишка колкото детско кутре, която майка ми непрекъснато споменава пред хората (да беше веднъж, добре, но това е цял живот) като „малката бубка“, та неговият „шлонг“ ми напомня пожарникарския маркуч, навит на макара в коридора в училище. Шлонг: думата сякаш е уловила точно бруталното, месестото, което толкова ме възхищава, очевидно несъзнателното, тежко и безсрамно поклащане на това живо парче маркуч, през което той прекарва потоци вода, дебели и яки като въжета, докато аз пускам фини жълти конци, които майка ми евфемистично нарича „пишо“. Пишото, си мисля аз, несъмнено е това, което прави сестра ми, момичешка работа, тънки жълти нишки, с които може да се шие… „Искаш ли да направиш малко пишо?“, ме пита майка ми, докато в същото време аз искам да направя порой, искам да направя потоп, искам като него да предизвикам приливи и отливи в тоалетната чиния! „Джак — крещи му майка, — за бога, затвори тая врата! Прекрасен пример даваш, знаеш на кого.“ Де да беше така, майко! Ех, ако тоя „знаеш кого“ беше черпил вдъхновение от грубата сила на онова — как му беше името! Де да бях се поучил от безмерната му вулгарност, вместо това същото да става източник за моя срам. Срам, срам, срам и срам — все се намира нещо, от което да се срамувам.
Намираме се в магазина за дрехи на чичо Нейт на Спрингфийлд авеню в Нюарк. Искам плувки с бандаж. На единайсет години съм и това е моята тайна — искам бандаж. Знам, че не трябва да се говори, знам да държа езика зад зъбите си, но как да получа това, като не го споменавам? Чичо Нейт, издокаран, с мустачки, сваля от рафта едни момчешки плувки от типа, който винаги съм носил. Отбелязва, че това е най-добрият костюм за мен — бързо съхнат и няма да се протрият.