— Кой е любимият ти цвят? — пита чичо Нейт. — Може би искаш да е с цвета на знамето на вашето училище?
Ставам червен, но това не е отговорът ми.
— Не искам повече такива бански — и вече усещам унижението, което витае във въздуха, гърмоли в далечината и е готово всяка минута да се стовари върху предпубертетната ми глава.
— Защо не? — пита баща ми. — Не чуваш ли чичо си, това са най-добрите.
— Аз пък искам с бандаж!
И, докторе, това направо убива майка ми!
— За твоята малка бубка? — пита тя, като се усмихва развеселено.
Да, майко, представи си: за моята малка бубка!
Силният мъж на рода — преуспяващ в бизнеса, тиранин в къщи — това е най-големият брат на баща ми, Хайми, единственият от моите лели и чичовци, който се е родил на брега и говори с акцент. Чичо Хайми беше в „лемонате“ бизнеса, бутилираше и продаваше сладко газирано питие, наречено Скуийз, обичайната напитка за вечеря. Заедно с неврастеничната си жена Клара, сина си Харолд и дъщеря си Марша чичо ми живееше в гъсто населен еврейски квартал на Нюарк на втория етаж на еднофамилната къща, която притежаваше и в чийто сутерен се беше преместил през 1941 година, когато баща ми беше прехвърлен във филиала на „Бостън и Нортистърн“ в Есекс.
Изселихме се от Джърси заради антисемитизма точно преди войната, когато нацистите си правеха пикници на бира в лятната градина, която беше през няколко улици от нашата къща, а Съюзът им си показваше рогата. Когато минавахме в неделя с колата покрай тях, баща ми ги псуваше достатъчно високо, за да го чуя аз, но не и те. И една нощ на фасадата на къщата ни беше нарисуван пречупен кръст. После се появи издълбан пречупен кръст на чина на едно еврейче от класа на Хана. А самата Хана беше преследвана от училище до къщи един следобед от банда момчета, за които се предполагаше, че са буйстващи антисемити. Родителите ми не бяха на себе си. Но когато чичо Хайми чу за случая, се разсмя.
— И това ви учудва? Отвсякъде сте заобиколени с гои, пък се чудите.
Единственото място, където може да живее един евреин, е между други.
Евреи, особено (натъртва той думата и това не ми убягва), особено когато момчета и момичета растат заедно.
Чичо Хайми обича да назидава баща ми и изпитва особено удоволствие да му натяква, че в Джърси сити само сградата, където живеем, е населена предимно с евреи, докато в Нюарк, където е той, целият квартал е еврейски. Във випуска на братовчедка ми Марша само единайсет от двеста и петдесет ученици са гои, и то единият е цветнокож. „Зарежи тая работа“ — казва чичо Хайми… И така баща ми след дълги колебания подаде молба за прехвърляне в родния си град и макар че прекият му началник нямаше особено желание да се раздели с такъв предан служител (и естествено отхвърля молбата му), най-накрая майка ми проведе по свое усмотрение междуградски разговор с Управлението в Бостън и след последвалата бъркотия, в чиито подробности изобщо не искам да навлизам, молбата бе удовлетворена — през 1941 година ние се преместихме в Нюарк.
Братовчед ми Харолд беше нисък и набит като всички мъже в рода с изключение на мен и силно приличаше на актьора Джон Гарфийлд. Майка ми го обожаваше и непрекъснато го караше да се изчервява (а тя притежаваше таланта), като казваше в негово присъствие: „Ако някое момиче имаше тъмните мигли на Хеши, повярвайте ми, досега да е в Холивуд и да е сключило договор за един милион“. В един ъгъл на мазата, срещу касетките със Скуийз на чичо Хайми, Хеши държеше комплект гирички, с които се трудеше всеки следобед преди откриването на сезона по лека атлетика. Той беше една от звездите в отбора и имаше регистриран рекорд по хвърляне на копие. Дисциплините му бяха диск, гюлле и копие, макар че веднъж на едно състезание на училищния стадион тренерът го пусна да бяга на три хиляди метра с препятствия на мястото на един заболял играч и при последното препятствие той падна и си счупи китката. Точно по това време леля ми Клара — а може би през всичкото време? — преживяваше една от поредните си „нервни кризи“ — в сравнение с леля Клара, собствената ми артистична майчица беше като Гари Купър — и затова, когато Хеши влезе в къщи с бинтована ръка, тя се свлече в припадък на пода в кухнята. По-късно за гипса на Хеши се говореше като за „последната капка, която преля чашата“, каквото и да значеше това.
За мен Хеши беше всичко, т.е. за краткото време, което го познавах. Мечтаех си някой ден и аз да бъда включен в отбора по лека атлетика и да нося къси бели гащета, цепнати отстрани заради яките набъбнали мускули на бедрата ми.