Точно преди да го вземат в армията през 1943 година, Хеши реши да се сгоди за едно момиче на име Алис Дембоски, водещата барабанистка на училищния оркестър. Номерът на Алис беше да върти не просто едната, а двете сребърни палки едновременно, да ги прекарва зад раменете си, да ги промушва ловко между краката и после да ги подхвърля петнайсет-двайсет фута нагоре, като ги хваща една след друга зад гърба си. Много рядко изтърваше някоя палка на тревата и тогава имаше навика да поклаща капризно глава и да пищи с тънкия си гласец: „О, Алис!“, което караше Хеши да хлътва още повече; или поне мен. О, Алис с дългата руса коса, която се мяташе по гърба й и през лицето! Препускаща темпераментно по игрището! О, Алис в нейната къса бяла поличка и бели сатенени гащички и с белите ботушки, които стигаха до средата на здравите й прасци! О, Боже, „Бедра“ Дембоски в цялата си тъпа, руса, гойска красота! Още една икона!
Това, че Алис беше толкова явно шикса24, причиняваше безкрайни терзания в семейството на Хеши и в моето; що се отнася до другата част от общността, смятам, че съществуваше дори известна гордост от факта, че една езичница е станала толкова известна в гимназията, чиито преподаватели и ученици бяха деветдесет и пет процента евреи. От друга страна, когато Алис изпълняваше онова, което високоговорителят обявяваше като „номера на издръжливостта“ — подхвърляйки една от палките, предварително натопена в мазнина и запалена — въпреки тържествените аплодисменти на запалянковците от Уикуей за нейната смелост и концентрация, въпреки дълбокото бум-бум-бум на барабана и въздишките, и писъците, които се чуваха, когато тя бе на косъм да запали прекрасните си гърди, въпреки тази искрена проява на възхита и загриженост, смятам, че в нашата част на игрището присъстваше известна доза насмешка, дължаща се на увереността ни, че само на една гой може да й хрумне да усъвършенствува именно този си талант.
Каквото всъщност си беше и преобладаващото отношение към спорта изобщо и особено към футбола на родителските среди в квартала: това беше работа за гои. Нека си трошат главите заради „славата“, за победа в някаква си игра на топка! Както казваше леля ми Клара със скрибуцащия си глас: „Хеши, моля те, нямам нужда от гойски удоволствия!“ Нямаше нужда, не искаше такива смешни радости и удоволствия, които ощастливяват езичниците… а във футбола нашето еврейско училище беше известно с безнадеждността си (макар че оркестърът, мога да кажа, винаги печелеше награди и похвали); лошата ни слава беше, разбира се, причина за разочарование у нас, малките, независимо от мнението на родителите, и въпреки това дори за едно дете беше ясно, че да загубиш на футбол, всъщност не е краят на света. Ето ви например една песничка, която братовчед ми и неговата агитка обикновено изкрещяваха от пейките към края на мача, когато се очертаваше последният провал на Уикуейк. Аз им пригласях.
И какво, като сме загубили? Оказва се, че има други неща, с които да се гордеем. Не ядем свинско. Имаме матца в шкафчетата си. Не наистина, разбира се, но ако искахме, можехме и не се срамувахме да си го кажем! Евреи сме и не се срамувахме от това! Евреи сме — и не само че не бяхме по-долу от гойските момчета, които ни бият на футбол, но даже имаше вероятност, тъй като не се пристрастявахме към тази кръвожадна игра, да сме по-горе от тях! Ние сме евреи — и сме по-висши!
Още един възглас, който научих от братовчеда Хеш, още четири стиха, които да ми помогнат да разбера по-добре несправедливостите, на които бяхме подложени… Започнаха да ми се изясняват гневът и отвращението, които езичниците предизвикваха у моите родители: гоите претендираха, че са нещо по-специално, докато всъщност ние бяхме морално по-високо от тях. И това, което ни правеше по-висши, беше именно омразата и пренебрежението, които те с такова удоволствие изливаха отгоре ни!