Присмиваха му се там, в мръсните предградия. Не го слушаха. Щом го чуеха да чука, хвърляха празни консервени кутии по вратата и крещяха: „Изчезвай, тук няма никой.“ Насъскваха кучетата си да го хапят по нахалния еврейски задник. И въпреки всичко той успя да събере от Компанията толкова много почетни грамоти, значки и медали в заслуга за продажбите си, че да покрият цялата стена на дългия сляп коридор, където в кашони бяха складирани Пасхалните ни чинии и мумифицирани и импрегнирана хартия, през лятото лежаха персийските ни килими. Ако успееше да изцеди вода от камък, нима Компанията нямаше да го възнагради в някакво си нейно чудо? Може би „президентът“ там горе, в „Управлението“, щеше да дочуе за неговите постижения и бързо-бързо да го повиши от застрахователен агент с годишна заплата пет хиляди в областен директор с петнадесет хиляди? Но те го държаха все на същата длъжност. Та кой друг би постигнал такива невероятни резултати в толкова безперспективни райони? Освен това в цялата история на Бостън и Нортистърн никога не е имало директор евреин (не съвсем нашата класа, скъпи, както обичаха да се изразяват хората от „Мейфлауър“3), а и баща ми с неговото осмокласно образование не беше особено подходящ за Джаки Робинсън4 на застрахователния бизнес.
В коридора ни висеше портретът на Н. Еверет Линдабъри, президентът на Бостън и Нортистърн. Снимката му в рамка беше подарена на баща ми, когато сумата от продадените от него застраховки достигна един милион; или може би да го даваха за десет милионната граница? „Мистър Линдабъри“, „Управлението“… Баща ми говореше за тях, сякаш ставаше въпрос за Рузвелт и Белия дом във Вашингтон… а през цялото време ги мразеше безумно, особено Линдабъри със сламенорусата му коса и чистия изговор на човек от Нова Англия, синовете му в колежа Харвард и дъщерите в последните класове на гимназията, о, цялата тази пасмина там някъде в Масачузетс, шкотцим5, тръгнали да си играят! „Поло6 ще ми играят!“ (чух го да крещи една нощ зад вратата на спалнята) — да му пречат те да се издигне като герой в очите на жена си и децата си! Какъв гняв! Каква ярост! А всъщност нямаше върху кого да си го излее — освен върху самия себе си. „Нищо не може да ме прокара! Натъпкал съм се до сливиците със сушени сливи! Защо имам такова главоболие! Къде са ми очилата? Кой ми взе шапката?“
3
С кораба „Мейфлауър“ са пристигнали в сегашния щат Масачузетс в Нова Англия през 1620 г. първите английски заселници. Техните потомци се смятат едва ли не за носители на синя кръв и гледат отвисоко на всички останали американци. — Б.р.
4
Джаки Робинсън (1919–1972) — първият черен играч, влязъл във висшата лига по бейзбол. — Б.р.
6
Тази игра се смята за особено аристократична, тъй като топката се удря от ездачи, а конете са скъпо удоволствие. — Б.р.