И така, изхвърчам от болницата и хуквам към игрището, където моментално заемам мястото си в центъра, моята позиция в отбора, на чийто златистосин копринен екип с големи бели филцови букви от рамо до рамо е изписано: СИБИИС. Слава богу, че съществува Сибиис! Слава богу, че съм център! Докторе, не можете да си представите колко велико е да си там, съвсем сам сред цялото това пространство… Знаете ли изобщо нещо за бейзбола? Защото централната позиция е като някакъв наблюдателен пост, нещо като контролна кула, откъдето човек вижда всичко и всички, може да разбере какво става в мига, в който нещо се случи, не само по звука от удара на бухалката, но и от мигновената реакция на вътрешните играчи, щом топката литне към тях и щом ги подмине. „Моя!“, крещиш, „Моя!“ и хукваш след нея. Защото в центъра на полето, ако я стигнеш, тя е твоя. О, колко различен е центърът на игрището от нашия дом! Тук никой не се опитва да си присвоява нещо, което казвам, че е мое!
За нещастие бях твърде нервен с бухалката и не ме взеха в училищния отбор — извъртах се и пропусках силните удари толкова често по време на пробите за отбора на първокурсниците, че най-накрая ироничният треньор ме дръпна настрани и ми каза: „Момче, сигурен ли си, че не носиш очила?“, след което ме отпрати. А в каква форма бях само! Какъв стил имах! В отбора по софтбол, където топката не лети толкова бързо и е малко по-голяма, аз съм звездата, която си мечтая да бъда в училищния отбор. Разбира се, в горещото си желание да надмина себе си прекалено често се завъртам и изпускам, но когато улуча, докторе, тя прелетява такива огромни разстояния, минава над препятствия и е точна. И наистина няма нищо в живота, абсолютно нищо, което може да се сравни с удоволствието от преминаването покрай втора позиция при чудесен силен удар, защото вече няма за къде да бързаш, топката, която току-що си ударил, току-що се е изгубила от погледа ти… Можех да хващам и да връщам, и колкото по-надалеч трябваше да тичам, толкова по-добре. „Хванах я! Хванах я! Хванах я!“ и изхвърчавам към втора, за да я сграбча с ръкавицата само на инч от земята — силна ниска топка, начален удар… право в средата… Или пък хуквам обратно „Хванах я! Хванах я!“ — обратно назад с лекота и финес към телената ограда, сякаш в каданс, и после това изтънчено усещане а ла Ди Маджо, да я сграбчиш като някакъв дар божи, паднал от небето над рамото ти… Или да бягаш! Да се обръщаш! Да подскачаш като някой малък Ал Джионфридо — бейзболен играч, докторе, който веднъж извърши нещо велико… или просто си стоиш спокоен и уверен — мускул не потрепва по теб, изпълнен си със спокойствие — стоиш си там на слънцето (сякаш насред пусто поле или пък все едно се размотаваш по уличния ъгъл) стоиш си на слънцето, сякаш не те е грижа за нищо на тоя свят, като моя крал на кралете, Господ Бог мой, Самия Дюк (Снайдър, докторе, внимавайте, това име може пак да го спомена), стоя си там напълно отпуснат и спокоен, напълно доволен и просто си чакам високо летящата, над мен топка (
невероятно висока топка! Чувам да казва Ред Барбър, който коментира пред микрофона — „изстреляна към Портной“, под нея — Алекс), просто я чакам да влезе в ръкавицата, която съм вдигнал към не, и хоп, ето я, пльок, трета поредна (и ето, Алекс улавя третата, а ето ги и известният Ц. Д. драги зрители, от отбора на Н. Лорилард и сие и после с едно движение, докато старият Кони ни предава поздрави от Големия медалист, аз тръгвам към пейката, като сега държа топката с петте пръста на голата си лява ръка, и щом стигна до вътрешното поле на игрището — след като съм настъпил сака при втора позиция — я изстрелвам елегантно, само с едно движение на китката към противниковия играч, който тича насреща ми, и със същото темпо продължавам с едри крачки, разтръсквайки рамене, с приведена глава, сякаш крилат, с колене, движещи се бавно нагоре-надолу, почти достигнал съвършенството на Дюк. О, колко съм добър на тая игра! Няма движение, което да не познавам до съвършенство с всяко мускулче и всяка става на тялото си. Как да се наведа, за да взема ръкавицата, как да я сваля, да проверя колко е тежка бухалката, как да я държа, как да я нося и да я въртя, как да я вдигам над главата, си да отпускам и разкършвам раменете и врата си, да отпускам и разкършвам раменете и врата си, преди да пристъпя и да се закова с два крака точно където трябва, и как след удара да пристъпя напред и да изразя, макар и само с едно ръгване с бухалката в тревата, точната доза досада и раздразнение от това… Да, и най-дребният детайл е изучен и изпипан до съвършенство, така че извън границите на възможното е да се сблъскам със ситуация, в която да не знам как да се движа, накъде да се движа или какво да кажа и какво да премълча… И така е, нали? Невероятно е, но очевидно е истина, че има хора, които в живота се чувствуват точно толкова добре, така самоуверени, притежават основното и просто чувство винаги да знаят какво става наоколо, точно както аз се чувствувах като център в отбора на Сибиис. Не че, разбирате ли, бях възможно най-добрият център, а просто знаех до най-малката подробност как трябва да се играе на тази позиция. И има такива хора, има такива хора в САЩ! Питам ви, защо аз да не мога да бъда един от тях? Защо не мога да бъда в живота такъв, какъвто бях като център в Сибиис! Да бъдеш център — и нищо повече!