Но цялата работа е в това, че самата Хана не ме смята виновен за нищо, тя продължава да се държи мило със скъпото си малко братче, никога не го бие, нито пък го нарича с мръсни думи. Аз й ям шоколадовия пудинг, а тя ми бърше дупето и никога не протестира. Просто ме целува преди лягане, внимателно ме превежда през улицата, когато отивам на училище, а после се дръпва и чинно се оставя да бъде сякаш само сянка на стената (мисля, че там стои), докато аз имитирам пред примиращите си от удоволствие родители всички възможни гласове от предаването „Алеята на Алън“ или когато ми разнасят славата сред роднините от единия до другия край на Северно Джърси заради прекрасния бележник. Защото, когато не ме наказват, докторе, ме носят на ръце из къщи, както носят Папата по улиците на Рим…
Знаете ли, всъщност сестра ми присъствува в много малко от спомените ми от онези ранни детски години. Преди всичко до времето на моето юношество, когато Хана се появява като единствения разумен човек в тази лудница, с когото мога да разговарям, тя е нещо като гост, когото виждаме веднъж-два пъти в годината — сякаш идва на гости за ден-два, яде на нашата маса, спи в едно от нашите легла и след това бедното дебело същество просто благословено изчезва.
Дори в китайския ресторант, където Господ е вдигнал забраната от ястията със свинско за послушните чеда на Израел, за ядене на омари по кантонски според мнението на Всевишния (чийто Вестител на земята по въпросите на храненето е мама) не може да става и дума. Защо можем да си позволим да ядем свинско на Пел Стрийт, но не и в къщи? Откровено казано, аз все още не мога изцяло да разбера тази работа, но по онова време смятах, че се дължи на факта, че възрастният съдържател на заведението, когото помежду си наричахме „шмендрик“36, не беше човек, с чието мнение трябваше да се съобразяваме. Да, единствените хора на този свят, от които, както ми се струва, евреите не се страхуват, са китайците. Защото, първо, начинът, по който те говорят английски, сравнен с английския на баща ми, го прави да звучи като Лорд Честърфийлд, второ, главите им и без това са пълни с пържен ориз и трето, за тях ние не сме просто евреи, а бели и може би дори англосаксонци. Представяте ли си! Нищо чудно, че келнерите не могат да ни сплашат. За тях ние сме просто някаква разновидност на УОСП37 с големи носове! Господи, само как се тъпчем! Изведнъж дори прасето не представлява никаква заплаха, макар че, разбира се, то ни е представено така накълцано и надробено, а след това потопено в океани от соев със, че изобщо няма нищо общо със свинска пържола или, о, какво отвращение — с наденица (Пфу)… Но защо тогава да не можем да ядем и омар, дегизиран като нещо друго? Позволете на майка ми да даде своето логическо обяснение. Силогизъм, докторе, така както го използува Софи Портной. Готов ли сте? Защо не можем да ядем омар? „Защо това може да те убие! Защо веднъж хапнах и едва не умрях!“
Да, тя също е прегрешила и била справедливо наказана. В своята буйна младост (по времето, преди аз изобщо да я познавам) тя е позволила да бъде съблазнена (което ще рече, поласкана и в същото време засрамена) да хапне омар по Нюбъргски от един привлекателен палав застрахователен агент, който работел заедно с баща ми за „Бостън и Нортистърн“, пияница на име Дойл.
37
Бели англосаксонски протестанти (англ. съкр. от WASP — White Anglo-Saxon Protestant). — Б.р.