Това станало на един конгрес, организиран от компанията в Атлантик Сити, на шумен прощален банкет, на който Дойл накарал майка ми да повярва, че макар да има особен мирис, блюдо, което келнерът навирал под носа й, съдържа не друго, а пиле по кралски. Разбира се, тя още тогава надушила, че има нещо гнило, заподозряла, когато красивият пиян Дойл се опитал да я храни със собствената й вилица, че трагедията, както тя каза, витаела из въздуха. Но в твърде добро настроение след два коктейла с уиски, тя прибързано отвърнала дългия си еврейски нос от съвсем явното предупреждение за нечестна игра и — о, луда главо, о, безпътна блуднице, о, несъобразителна авантюристке! — отдала се напълно на духа на безумно безгрижие, който явно витаел в залата, пълна със застрахователни агенти и техните съпруги. Чак когато сервирали шербета, Дойл — когото майка ми описва като „втори Ерол Флин38, и то не само външно“, — чак тогава Дойл й разкрил какво всъщност била погълнала.
Следствие на което тя прекарала цялата вечер наведена над тоалетната чиния: „Червата си изповръщах заради тая гадост! Ама че шегаджия! Затова и до ден-днешен ти повтарям, Алекс, никога не си прави шеги с хората, защото последствията могат да бъдат трагични! Толкова ми беше лошо, Алекс“, обичаше да припомня тя на себе си и на мен, и на баща ми, разбира се, пет, десет, петнайсет години след самия катаклизъм, „че баща ти, господин Смелчага номер едно, трябваше да събуди лекаря на хотела от дълбокия му сън, за да го докара в стаята ми. Виждаш ли ми пръстите? Толкова повръщах, че те се схванаха ей така, сякаш бях парализирана, питай баща си — Джак, кажи му, кажи му какво си си помислил, когато си видял как са се схванали пръстите ми от онзи омар по Нюбъргски“. „Какъв омар по Нюбъргски?“ „Онзи, дето приятелят ти Дойл ми натика в устата“. „Дойл? Кой Дойл?“ „Дойл, онзи, готиният гой, дето го преместиха в оная пустош в Саут Джърси. Не го свърташе на едно място. Дойл! Дето приличаше на Ерол Флин! Кажи на Алекс какво ми стана на пръстите, какво си си помислил, че ми е станало…“ „Слушай, аз дори не знам за какво говориш“, което може би беше вярно: не всеки схваща живота на майка ми като велика трагедия, както тя го преживява, освен това винаги съществува възможността тази история да е по-скоро резултат на богато въображение, отколкото реалност (и се отнася по-скоро, не е нужно дори да се споменава, до опасния Дойл, отколкото до забранения омар). Освен това баща ми си има своята собствена доза тревоги за всеки ден и понякога му се налага да не обръща внимание на разговорите около себе си, за да отдаде дължимото на своите грижи. Наистина може да не е чул и дума от онова, което тя разказва.
Но то продължава — монологът на майка ми. Докато другите деца ежегодно слушат историята на Скрудж или всяка вечер им четат приказки от някоя любима книга, мен непрекъснато ме тъпчат с изпълнени с напрежение епизоди от нейния опасен живот. Това всъщност е четивото на моето детство, тези преживелици на майка ми — единствените подвързани книги в къщи, като изключим учебниците, са онези, подарени им от разни познати, докато единият или другият се възстановява след излизане от болница. Една трета от библиотеката ни се състои от копия: „Драконово семе“ (нейната хистеректомия) (поука: никога нищо не е иронично, винаги някъде дебне истинският смях), а другите две трети са „Аржентински дневник“ от Уилям Л. Шайрър и (същата поука), „Мемоарите на Казанова“ (неговата апендектомия). Останалите книги са писани от Софи Портной, всяка като продължение на небезизвестния й сериал със заглавие „Познавате ме, всичко бих опитала веднъж.“ Понеже идеята, която изглежда, подхранва нейните творби, е, че тя е един вид смелчага, който се впуска храбро в живота в преследване на новото и вълнуващото само за да бъде шамаросана заради любознателния си дух. Всъщност тя, изглежда, се смята за жена на предната линия на житейския опит, някаква обречена, зашеметяваща комбинация от Мари Кюри, Ана Каренина и Амелия Ерхарт39. Във всеки случай това е нейният романтичен образ, с който малкото момченце си ляга, след като му е закопчала пижамата и го е завила добре, разказвайки за пореден път как се е научила да шофира, когато била бременна със сестра ми, и още първия ден, като получила книжката си — „още първия час, Алекс“ — „някакъв смахнат“ се ударил в задната броня, в резултат на което тя никога от този миг нататък не е шофирала. Или пък случката със златната рибка, която търсила в онова изкуствено езеро в Саратога, Спрингс, Ню Йорк, където я завели десетгодишна на посещение при някаква стара болна леля, и без да иска, паднала вътре, чак до дъното на мръсното езеро, и оттогава не влиза във водата, даже и на плиткото при отлив и в присъствието на спасител. И най-сетне — омара, който дори и замаяна от питиетата, знаела, че не е пиле по кралски, но само „за да му затвори устата на оня Дойл“ се била насилила да го изяде, вследствие на което почти се стигнало до трагедия и разбира се, оттогава не е вкусвала нищо, дори едва напомнящо омар. И не дава и аз да го правя. Никога. Не бива, казва, ако знам, кое е добро за мен. „Има толкова хубави неща за ядене на света, Алекс, не е нужно човек да яде омари, рискувайки ръцете му да останат парализирани до края на живота му.“