Пфу… Имал ли съм оплаквания! Дали при тая омраза, за която дори не подозирам, че съществува? Дали това е развитието на болестта, докторе, или са тъй наречените „симптоми“? Та аз вечно се жалвам, отвращението ми е безгранично и почвам да се чудя дали изобщо някога ще му се види краят. Усещам, че все повече се отдавам на това ритуално вкисване, заради което пациентите на психоаналитиците са си спечелили такава лоша слава. Наистина ли съм ненавиждал детството си и съм презирал тези мои бедни родители тогава, както го правя сега, връщайки се назад в мислите си към онова, което съм бил, от гледната точка на това, което съм — или може би не съм — сега? Дали е моето откровение, или е просто най-обикновено хленчене? А може би за хора като мен хленченето е форма на откровение? Няма значение. Преди да започна отново да се жалвам, съвестта ми държи да се знае, че докато бях малък, не съм изпитвал подобни чувства. Колкото и объркан да съм бил, колкото и дълбок да е изглеждал душевният ми смут, не си спомням да съм бил едно от онези деца, чието единствено желание е да живеят в друг дом, с други родители, независимо от неосъзнатия копнеж към подобни действия. В края на краищата къде бих могъл да намеря такава публика за моите представления като онези двамата! Побърквах ги, докато вечеряхме — майка ми дори веднъж подмокри гащите. Да, докторе, и се наложи да търчи до тоалетната, превита от смях, като видя как имитирам мистър Китцел от шоуто на Джак Бени. Какво още? Разходките. Разходките в неделя с баща ми в парка Уикуейк, които не мога да забравя. Знаете ли, винаги когато съм сред природата и случайно намеря някой жълъд, непременно си спомням за него и за нашите разходки. А това не е малко, нали, след цели трийсет години.
А споменах ли, апропо, майка ми, безкрайните разговори, които двамата водехме в онези години, когато още не ходех на училище? През онези пет години, когато по цял ден бяхме заедно сами, ние, вярвам, сме обсъдили всичко, за което може да се сети човек. „Като си говорим с Алекс — казваше тя на баща ми вечер, когато той се прибираше капнал, — мога да гладя цял следобед, без да усетя как минава времето.“ Имайте предвид, че съм бил едва четиригодишен.
А що се отнася до истеричните й крясъци, плачът и треперенето, дори и те бяха толкова колоритни и впечатляващи, че си заслужава да се помнят, при това нищо не ставаше просто така, а винаги имаше НЕЩО, най-обикновената случка можеше ненадейно да причини УЖАСНА КРИЗА — и всичко това за мен бе животът. Един писател, как му беше името, май че Маркфийдд, бе писал някъде, че до четиринайсетгодишен вярвал, че думата „компликация“ е еврейска. Е, така си мислех и аз за „суматоха“ и „лудница“ — две от любимите съществителни на майка ми. А също и „шпатула“40. Бях вече отличникът на първи клас и от мен се очакваше винаги да вдигам ръка, когато един ден учителят ме накара да назова по картинка предмета, който много добре знаех, че майка ми нарича „шпатула“. Но да ме убият не можех да се сетя, за английската дума. Онемял и изчервен, потънах съкрушен на мястото си, не толкова потресен като учителя, но достатъчно изумен… ето колко отдавна нося кръста си, от колко малък за мен е „нормално“ да бъда в състояние на душевен тормоз — в този случай за нещо толкова „монументално“ като някакъв си кухненски прибор.
Във връзка с тази смешна историйка си припомням, че на времето, докато живеехме в Джърси Сити, когато още бях малката бубичка на мама и когато постоянно се врях покрай нея и душех полите й, безответно привързан към нейните пръжки и сосове, в нашия блок стана самоубийство. Едно петнайсетгодишно момче на име Роналд Нимкин, когото жените от блока боготворяха с името „Хосе Итурби Втори“, се обеси на душа в банята. „С тези златни ръце! — оплакваха го жените, имайки предвид, разбира се, как свиреше на пиано. — С този талант!“ И после: „Няма друго момче, което толкова да е обичало майка си, както Роналд.“