Кълна ви се, това не са измишльотини, нито пък съм го виждал на кино, това са точните думи, които жените използуваха. Великите трагични оперни теми за човешките страсти и страдания се сипеха от устните им, сякаш ставаше въпрос за цените на аспирина или консервираната царевица „Дел Монте“. Собствената ми майка, нека ви припомня, ме поздрави по телефона миналата година след завръщането ми от Европа с думите: „Е, как си, любов моя?“ Своя любов ме нарича, докато съпругът й слуша на другия телефон. И даже не й минава през ума, че ако аз съм й любовник, то кой, по дяволите, е онзи, с когото живее? Не, няма смисъл да се мъчите да проумеете психиката на тези хора — на тях всичко им е изписано на челата!
Мисис Нимкин плаче в нашата кухня: „Защо? Защо? Защо постъпи така с нас?“ Чувате ли? Не какво ние сме му сторили, о, не, никога — защо той постъпи така с нас? С нас! Ние, които давахме мило и драго да го направим щастлив пианист в замяна. Ама наистина, как можеше да бъдат толкова слепи? Нима може да са толкова страхотно тъпи и да са живи? Представяте ли си? Може ли да са конструирани толкова добре, да си имат мозък, гръбначен стълб и всичките там четири отвора за уши и очи — оборудване, мисис Нимкин, почти толкова сложно, колкото цветен телевизор — и при това да си живуркат, без изобщо да подозират, че на света има някакви други копнежи и чувства освен техните собствени. Мисис Нимкин, говно такова, помня те, бях само на шест години, но те помня. И какво уби твоя Роналд, бъдещия велик пианист, е съвсем ясно: ШИБАНИЯТ ТИ ЕГОИЗЪМ И ТЪПОТА! „На колко уроци го пращахме“, продължава мисис Нимкин… О, я стига, как ли се правя на луд? Може би му е желаела доброто, сигурно е така — какво бих могъл да очаквам от тия обикновени хорица в такъв тежък момент? И то само защото в скръбта си тя не знае какво друго да каже освен тия отвратителни думи за някакви си уроци, на които са пращали някого, който вече е труп. Що за хора са в края на краищата тези еврейски жени, които ни отгледаха? В Калабрия ще видите техните многострадални антиподи, сякаш каменни статуи в църквите, да преглъщат цялата тая гадна католическа помия; в Калкута просят по улиците или, ако имат късмет, се бъхтят в някоя прашна нива след ралото… Само в Америка, Боже Господи, тия селянки, нашите майки, си боядисват косите платиненоруси, когато стигнат шейсетте, и се разхождат нагоре-надолу по Колинс авеню във Флорида, облечени в бричове и наметки от норка и при това — компетентни по всички въпроси. Не са виновни те, че могат да си служат със словото — е, ако кравите можеха да говорят щяха да избълват същите идиотщини. Да, да, това все пак може би е решение: трябва да си мислим за тях като за крави, които са били дарени с двете чудеса — словото и играта маджонг. Защо да не бъдем милостиви поне в мислите си? А, докторе?
Любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин — тялото на мъртвия млад пианист се полюшва, увиснало на душа, а на ризата му с къси ръкави е забодена бележка, тая риза е онова, което най-добре си спомням от Роналд, дълъг и мършав юноша вечно в кататония или шляещ се самотен в своите поне три номера по-широки ризи с къс ръкав, с колосани и жестоко изгладени ревери, така че изглеждат като броня… А самият Роналд с така изпънати крайници, че ако го докоснеш, може и да звънне… и пръстите му, разбира се, онези дълги, бели гротескни органи, най-малко с по на седем стави, преди да стигнеш до акуратно изгризания нокът, онези ръце като на Бела Лугоши, за които майка ми повтаряше — и повтаряше — и повтаряше, — защото нищо не се казва само веднъж, нищо: „ръце на роден пианист“.
Пианист! О, това е точно една от онези думи, които те просто обожават. Почти колкото доктор. Или резиденция. И най-вече неговата собствена кантора. „Той отвори собствена кантора!“ „Помниш ли Сиймор Курин, Алекс?“ пита тя, или Арон Пишкин, или Хауард Хуйн, или някое друго тарикатче, което трябва да съм познавал в гимназията някъде преди двайсет и пет години и за което изобщо нямам спомен. „Е, днес срещам майка му на улицата и тя ми съобщава, че Сиймор сега е най-великият мозъчен хирург в цялото Западно полукълбо. Съобщава ми, че той има шест вили в Ливингстън, всяка на по няколко нива, изцяло изградени от камък, а освен това е член на настоятелствата на единайсет синагоги, чисто нови и проектирани от Марк Ташкин, а миналата година завел жена си и двете си малки дъщерички, които били толкова сладки, че вече имали сключени договори с Метро-Голдуин-Майер, и такива ученички, че можели вече да бъдат в колеж, та значи, завел ги на обиколка за осемдесет милиона из Европа — в седем хиляди държави, за някои от които даже не си чувал и които са били създадени специално в негова чест и отгоре на всичко бил толкова важна клечка, Сиймор де, че във всеки град в Европа, който посетили, бил молен лично от кмета да спре и да направи някоя и друга невъзможна мозъчна операция и клиники, които начаса издигали за него, и слушай сега — в операционните зали, докато вършел виртуозната си работа, пускали с все сила лайтмотива от «ЕКЗОДУС», за да няма човек да не разбере каква религия изповядва — ето колко велик е твоят приятел Сиймор днес. И колко са щастливи родителите му с такъв син.“