— Ти! Ти, педераст скапан! — крещи най-прясно разочарованата и току-що самоназначила се бъдеща булка, моята особена, кльощава и съвсем откачена приятелка, която е свикнала като манекен на бельо да печели на час толкова, колкото неграмотният й баща изкарва за цяла седмица в мините на Западна Вирджиния. — Мислех те за голяма работа! Простак такъв! Чекиджия скапан!
Това красиво момиче, което, изглежда, ме бърка с някой друг, се нарича Маймуната, прякор, който й лепнах, след като ми разказва за една малка перверзийка, в която участвала малко преди да се запознае с мен, по времето, когато се занимавала с големи работи. Никога не съм имал момиче като нея, докторе, тя беше олицетворение на най-мръснишките ми пубертетски въжделения — но да се женя за нея, ама възможно ли е изобщо да си го мисли? Виждате ли, независимо от дрънкулките и парфюмите си, тя има твърде ниско мнение за себе си, а в същото време (и точно тук се крие бедата) аз стоя неестествено високо в очите й. Но едновременно и прекалено ниско! Тя е една объркана Маймуна и страхувам се, не особено умна. „Интелектуалец! — крещи тя. — Образована, духовна личност! Нещастен куродървец, ето какво си ти! Повече се интересуваш от пичките в Харлем, дето изобщо не ги познаваш, отколкото от мен, дето цяла година ти духам!“ Объркана, съкрушена и съвсем издивяла. Всичко това блъвва върху мен от балкона на хотелската ни стая в Атина, докато аз стоя на прага с куфарчето в ръка и я моля, ако обича да се прибере вътре, за да си хвана самолета и да се чупя от това място. В този миг, тичайки нагоре по стълбите и махайки с ръчички, се появява мъничкият ядосан собственик — мас, мустаци и разярена почтеност, — та аз, поемайки дълбоко дъх, произнасям: „Значи, ако ще скачаш, скачай!“ — и напускам сцената, като последните думи, които чувам, са потвърждение на това, че единствено от любов („Любов, моя!“, дере се тя) ми е позволила да направя всички онези, цитирам, кавички, долни работи, затварям кавичките, с нея.
Да, ама последното изобщо не е вярно, докторе! Ама изобщо! Това е просто поредният опит на онази подла кучка да ме побърка от разкаяние и по тоя начин да си гепи съпруг. Защото на двайсет и девет това е единственото, което й се иска, нали разбирате, но за мен не означава, че трябва да й угодя. „През септември, мръснико, ставам на трийсет!“ „Правилно, Маймунке, правилно! Ама точно затова да преследваш своите цели си е твоя работа, а не моя! Ясно ли е? Твоя работа!“ „Ще те разнеса навсякъде, педал безсърдечен! Всички ще разберат какъв мръсен перверзен тип си и какви гадости си ме карал да правя!“
Ужасна путка! Страхотен късмет извадих, че се измъкнах жив от тоя история. Ако изобщо съм успял!
Всъщност ставаше въпрос за родителите ми и за това, как, като не се женех, изглежда, причинявах на тези хора само скръб. Това, че съвсем наскоро, мамо и татко, се оказах назначен от самия кмет на Ню Йорк Сити за пълномощник по социалните въпроси, очевидно не означава нищо за вас, що се отнася до мястото в обществото и израстването — въпреки че не е точно така и аз го знам, за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че когато и да се мерне името ми в „Таймс“, те бомбардират всеки жив роднина с копие от колонката. Половината от пенсията на баща ми потъва в пощенската кутия, а майка ми се застоява с денонощия на телефона и трябва да бъде хранена венозно поради невъобразимата скорост, с която устата й меле за нейния Алекс. Всъщност така си е било винаги — те не могат да преживеят успехите ми и моята гениалност, името ми във вестниците, а сега положението ми като помощник на блестящия нов кмет в борбата му за Истина и Справедливост, враг на тарторите на бордеите, фанатиците и плъховете („за насърчаване равенството в отношенията между хората, за премахване дискриминацията, за подпомагане на всеобщото разбирателство и уважение“ — хуманната цел на нашата комисия според както е указано в декрета на Градския съвет)… И все пак, ако разбирате какво искам да кажа, все пак някак си не съвсем идеален.