Е, как да не му призлее на човек? И след всичко, което те са жертвали за мен, след всичко, което са направили за мен, как са ме хвалили и са били идеалното семейство (по техните думи), за което едно дете може да мечтае, изведнъж се оказва, че въпреки всичко аз не искам да бъда идеален. Чували ли сте подобно нещо в живота си? Аз просто отказвам да бъда идеален! Ами че проклето хлапе!
Те идват да ме видят:
— Откъде си взел това чердже? — пита баща ми и прави физиономия. — Да не си го купил на битпазар или някой ти го е подарил?
— Аз си го харесвам.
— Какво говориш — казва баща ми. — Виж колко е протрито.
— Трито, но не протрито — казвам ведро. — Ясно? Достатъчно!
— Алекс — в гласа на майка ми има молба, — това чердже е съвсем протрито.
— Ще се спънеш в това чудо — продължава баща ми. — Ще си счупиш коляното и тогава ще видиш.
— И с това коляно хич няма да ти е весело — заплашва майка ми.
На този етап те вече са готови да навият на руло въпросното чердже и двамата заедно да го изхвърлят през прозореца. И да си ме приберат в къщи!
— Нищо му няма на черджето. И на коляното му няма нищо.
— Нали не ти беше хубаво — бърза да ми припомни майка ми, — когато те бяха гипсирали до хълбока, миличък. Само как шляпаше с онзи топуз наоколо! Колко нещастен беше!
— Но тогава бях само на четиринайсет години, мамичко.
— Да-а, а като го свалиха — допълва баща ми, — не можеше да си свиваш крака и аз си мислех, че ще останеш сакат за цял живот. Казвах му: „Свий го! Свий го!“ От сутрин до вечер го молех. „Нима искаш да останеш сакат за цял живот? Сгъни тоя крак!“
— Направо ни беше изкарал акъла с това коляно.
Да, но това беше през хиляда деветстотин четирийсет и седма, а сега сме шейсет и шеста. Близо двайсет години, откакто са ми свалили гипса!
И необоримият отговор на майка ми: „Ти ще видиш. Като станеш баща един ден, ще разбереш какво ни е. Тогава може би ще престанеш да се подиграваш на родителите си.“
Надписът, издълбан върху всяка еврейска монета, върху тялото на всяко еврейско дете: не УПОВАВАМЕ СЕ НА БОГА, а НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СТАНЕШ РОДИТЕЛ И ЩЕ РАЗБЕРЕШ КАКВО Е.
— Мислиш ли — пита баща ми, ироникът, — че това може да стане, докато сме живи, Алекс? Смяташ ли, че това може да се случи, преди да ме спуснат в гроба? Ами, по-скоро, ще се занимава с някакво си протрито чердже. — Ироник! Логик! — И ще си спука главата! А може ли да те попитаме нещо друго, мой самостоятелен сине? Кой изобщо ще разбере, че лежиш тук на пода с разбита глава? Всеки път, когато не вдигаш телефона, си представям как лежиш тук и Господ знае какво се е случило. И кой ще се погрижи за теб? Ще има ли кой да ти донесе паница чорба, ако недай Боже се случи нещо ужасно?
— Мога да се грижа сам за себе си! И не ходя като въртоглав като някои хора…
— Добре, момче, дръж се твърдо със стареца, Ал! — … като някои хора, дето непрекъснато очакват всемирния потоп.
— Ще видиш — казва той нещастно, клатейки глава, — че ще се разболееш! — И във внезапен изблик на ярост изкрещява с напълно необоснована омраза към мен: — Един ден ще остарееш и ще престанеш да бъдеш толкова независим и важен!
— Алекс, Алекс — започва майка ми, докато баща ми се отправя към прозореца, за да дойде на себе си, и пътьом коментира с презрение „квартала, в който живее“. Аз работя за Ню Йорк, а той все още иска от мен да живея в прекрасния Нюарк!
— Майко, аз съм на трийсет и три години. Пълномощник на кмета по социалните въпроси в Ню Йорк! Първенец на випуска по право! Спомняш ли си? Бил съм първенец във всеки випуск, който съм завършил. На двайсет и пет години вече бях специален съветник към една от подкомисиите в Американския Конгрес, майко. Ако исках да бъда на Уолстрийт, щях да бъда на Уолстрийт! Аз съм високоуважаван в своята професия и това трябва да ви е ясно! Точно сега разследвам незаконни дискриминационни действия в областта на строителния бизнес в Ню Йорк! Расова дискриминация! Опитвам се да принудя Съюза на металурзите да издаде малките си тайни. Точно днес се занимавах с това! Слушай, аз спомогнах да бъде изяснен скандалът с телевизионните викторини, помниш ли? — О, защо ли да продължавам? Защо ли да продължавам да се задъхвам с пискливия си пубертетски глас? Боже господи, един евреин с живи родители не е нищо друго освен петнайсетгодишно момченце и ще си остане такова докато те са живи.